Танците

Не знам дали на вас ви се е случвало някога, но на мен често ми се случва да си танцувам в къщи?
И днес както си седях и гледах едно весело предаване за музика по телевизията отидох на компютъра заредих си клиповете на няколко любими мои песни (този път не тъжни обаче!) и затанцувах пред огледалото. Цели 30 мин. горях в танца. Ох, понякога ми идва настроението, и като че ли тялото ми само започва да танцува под ритъма на музиката. Обичам го това състояние. Така обикновенно се натанцувам едно хубаво без никой да ме гледа, утолявам страстта и жаждата за доста неща по време на танца и доволно поглеждам щастливо в бъдещето :-))
Като се замисля музиката е нещощо, което ми носи най - различни емоции на тъга и радост. Не само едното или само другото. Тя е тази, която ме поваля на земята и отново се появява, за да ме изправи на крака.
А както и НЕ ОБИЧАМ ДА ПЕЯ ;-) ела да видиш каква хармония само :-)
Пък майната му на всичко друго! Утре ще го мисля!

Благодаря!

Днес ме помолиха да бъда консултант в избора на цифров фотоапарат, защото тези които ще го използват нямам представа кое си заслужава и какви характеристики да сравняват. И докато обикалях магазините си мислех нещо, за което напоследък все по - често се сещам.

Много съм доволна и щастлива от моя фотоапарат, и всеки ден, всеки път, когато го хвана в ръцете си казвам едно огромно "благодаря" на този, който ми направи този чудесен подарък. Благодарение на него имам възможност да запечатам всеки миг от живота си (или почти всеки), а аз "изобщо не обичам да снимам" :-). От както съм горда собственичка на чудния канон го нося всеки ден в чантата си. Изваждам го от там по няколко пъти на ден и всеки път се сещам колко бях изненадана и усмихната при получаването му преди година и половина. Едва ли и до днес щях да стигна до точно тази покупка! На миналия ми рожден ден това беше нещото, което постоянно ми се въртеше из главата и се случи, сбъдна се! Не можех да повярвам, не знам ужасно му се кефех и до ден днешен не стихва желанието ми да снимам. Сигурна съм, че ако имах малко повече време щях да се отдам на фотографията. Да не говорим, че от близо година от както се запалих по - сериозно (защото вече имах уреда, с който да се уча и да напредвам в осъществяването на мечтата си) се замислям колко ми се учи фотография. Ей така заради нещата, които бих научила. С удоволствие бих записала второ висше по тази специалност :-)
Все пак благодаря, че сбъдна една моя мечта! Всеки ден блесва поне една усмивка на лицето ми щом извадя фотоапарата :-*.

Има дни, има дни...

в които не върви... (група Такси)
Нали знаеш, сигурна съм, че и ти си ги усещал онези дни, моменти, в които нищо не може достатъчно дълго да заангажира вниманието ти. Нито телевизора, нито компютъра, нито книгата, нито готвенето, нито музиката. Просто седиш в къщи, сам самичък, на прага на предстоящия уикенд и се чудиш какво да правиш. Нито ти се говори, нито те свърта на едно място, не ти се и излиза. Липсва ти нещо, а не знаеш конкретно какво, прави ти се нещо, но не знаеш точно какво. А си сам в цял един апартамент и това прави самотата още по - дълбока. Точно предишната вечер си мислиш какъв купон можеш да направиш, дори и да не е купон просто можеш да се събереш с приятели и да подърдорите. Сам си все пак, защо да не използваш това време. Но петъшния ден минава в толкова работа и ангажименти, че изобщо нямаш време да помислиш за вечерта. И когато се прибираш установяваш, че всеки по това време вече си е направил плановете. Пък и просто нямаш настроение.
А и след като през деня научаваш за всичките провалени планове за морето съвсем се натъжаваш.
Ти в такива моменти какво правиш? Аз обиновенно пускам всички телевизори по стаите, и запалвам всички лампи. Може би търся начин да не се чувствам толкова сама и да направя атмосферата малко по - приятна за самата себе си. Във всяка стая предава различен канал. Обикаляш позяпаш тук малко, после там малко и то времето минава. С една дума цяла вечер правиш едно голямо НИЩО.
Почваш да мислиш как да излезнеш веднъж за винаги от това състояние, защото пред себе си поне можеш да признаеш, че ти често изпадаш в подобни моменти. Сякаш ги носиш непрекъснато в себе си. А нещата почти винаги зависят поне от двама души. Както в работата така и в личния живот. Ти никога не можеш сам да вземеш решението по въпроса, който те тревожи.
И така цяла вечер размишляваш, анализираш, бориш се с мислите и нищо не измисляш. Само се задълбочаваш и накрая се чувстваш още по - объркан. Започваш да си задаваш глупави въпроси, често пъти дори стигаш до още по - глупави изводи. Накрая вече се чувстваш толкова уморен от размисли и си загубил толкова време в безрезултатно лутане, че най - доброто, което можеш да направиш е да си легнеш и да заспиш, за да забравиш болката от това, че не си намерил начин да се почувстваш по - добре.
Мамка му, кой и какво ме е направило толкова чувствителна? И защо това все повече ми пречи от колкото помага? Как може в работата да си почти безкомпромисен, изпълнен с нестихваща амбиция, тичаш, гониш целите и ги постигаш, а излезнеш ли от офиса сякаш ставаш друг човек? Безкрайно лесно раним и вечно тъжен. Нима не искам да бъда щастлива?! Ами не мога да спра да мисля, как да го направя, дайте съвет?

Работа и удоволствие

Вижте как добре съчетаваме полезното с приятното! :-) Мястото е една вилна зона покрай София, където имахме малко работа днес.

Споделяла ли съм с вас, че обожавам малинки? ;-)

Огледалце, огледалце, я кажи, че съм най - красивото цвете сред всички на света?

Горе, горе, горе на ....

Красиво нали?

Звездомания

Нощ, ясно небе, а ти пътуваш там високо над София. Спираш, отваряш прозореца на колата, поемаш дълбоко от чистия въздух и провесваш главата навън. Без музика, без непрекъснатото звънене на телефони, в тишината, където чуваш едвам долувим шепота на птичките. И така 20 минути под небето и звездите.
Видях дори падаща звезда! Но се спусна твърде бързо. Какво ли да си пожелая, дори нямах време да си помисля?
Любов, любов...искам само това!

Водомоторни спортове

Радвам се, че този уикенд най - сетне имах време да се насладя на джетааааа. Вече е почти отремонтиран, останаха някой дребни подробности.

Този ден като, че ли всички работиха за моята усмивка - времето, вълните, джета (че предишните пъти все нещо се разваляше, а и не оставаше достатъчно време да караме).
Може днес всичко да ме боли, едвам да ставам от леглото, да не мога да вдигам компютри в офиса, но тази болка е сладка :-). Още по - смешно карах днес кола, ха ха. Не мога да сменям предавките, защото ръцете ме болят и за късмет точно днес се наложи да кръстосвам целия град зад кормилото. Но наистина се изтощих до дупка. Помня, че при поредното ми падане си казвах "...само да се добера до джета, само да намеря сили да се набера на лакти да се кача (защото само това е начина) и се връщам..." Е, никога не ставаше така. Защото после си казвах, че щом имам сили да се кача на джета значи имам сили и да карам. Първия път след като слезнах ми трепереха и краката и ръцете и всичко. Но тренировките и опитът си казват думата. Явно първите пъти съм влагала излишна енергия, защото следващите пъти нито краката нито ръцете ми трепереха, научих се да се отпускам и ми беше някак по - леко. Освен това вече карам праваааааааа :-). Ех, мислех, че доста време ще ми трябва.

Разказ по картинки

Оставих очилата и рипнах:

Хайде да загреем. Раз, два:

и вече на крака:

Но всеки греши...пада: (снимката е доста забавна, като в редичка подредена до джета:-)))) )

а после става:

и пак продължава:

и задобрява!

Мойта гордост - тези 2 снимки! (огромно благодаря на фотографа Сашо, който със своя Никон направи чудеса!)

Петъшно такова...

Рядко се случва такъв петък, но днес определено имах толкова много работа че си тръгнах в 6.30, което си е късно малко или много. Денят почна относително спокойно, но това беше до обяд. После се оказа, че сто неща имам да свърша и всичко мене чака. Трябваше да подготвя цялата техника за Монтана, където колегата е командировка утре. Срокът за изпълнение на офертата беше 2 седмици, а сглобих всичко за 2 дни буквално. Вчера и днес - 2 компютъра, 3 монитора, кухненски принтер, баркод четец, само с два лазерни принтера се изложих, но този път спокойно мога да прехвърля вината на доставчика ми. Не е болка за умране де. Ще се оправям някакси другата седмица.
Нека това не звучи като оплаване. Всъщност аз си обожавам работата! Тя като че ли е най - хубавото нещо в живота ми в този момент. По - скоро добро място където мога да се "скрия" и да имам оправдание. Защото ми е толкова объркано, че изобщо не ме търсете за нищо друго освен работа. Не мога да взема важни решения в живота си и така съм се омотала, ала сама съм си виновна. Никой не виня. Ще се оправя някой ден, а сега ми остава единствено да работя. Там влагам цялата си енергия.
Прибрах се от работа към 7. Седнах, пуснах си филм, но се задържах само 10 минути. Не ми беше до филми днес. Направих си вечеря (пак си ядох сама), гледах телевизия. Нямах сили да отида на тренировка, но си я направих най - усърдно в къщи и съм много доволна. И то си стана 10ч. Ели ми се обади, веднага позна, че нямам настроение, без видима причина. Предложи да излезнем по женски някъде. Хвърлих си един душ, взех я от тях, а тя в някакво лудо настроение, просто кръвта и кипеше. Явно семейния живот писва от време на време и ти се иска пак да дадеш воля на лудостта в характера си. А тя е човека, онази адреналинка, която не се спираше дълги години, с която съм преживяла едни от най - хубавите купони като по - малки и като цяло пазя много весели спомени с нея. Чудихме се къде да отидем. На нея и се танцуваше, на мен ми се ходеше на бар. накрая седнахме в Ялта луб. Имаше готина музика, не сме танцували, но много си говорихме. Обсъждахме доста подробности покрай морето, бъбрихме за мъже, живота като цяло. И всъщност това като че ли ме поотпусна малко. Или е от коктейла :-). Пих...ох, не помня името..., но имаше ликьор ванилия, синьо кюрасо и сок от зелена ябълка. Толкова свежа напитка! Можех още две чашки да изпия. Добре си изкарахме. Спокойно, пък сред хора, на въздух (защото седнахме отвън). И така петъшно някакво...неориентирано и леко депресирано.
Имам хиляди предложения за уикенда, но още не знам какво ще правя. Сега лягам, утре ще му мисля :-)

Салса!

Един познат от две седмици ми разправя, че здраво се е запалил по салсата. Снощи се прибирах от Искър, където пак ходихме да караме джет. Стана късно, пътувахме в колата към София и един диск свиреше вече за не знам кой път. На изуст го научих! Разтърсих се за някакви други дискове. Никой от тях не беше надписан. Просто избрах един и го пуснах. И засвири...вълшебната музика на Los Panchos. Никога не го бях слушала. Сърцето ми се разтупка...испански език, обожавам го...Возех се, гледах през прозореца, полу полегнала, отнесена и потънала в мисли. Не казах нищо до София. Просто засилих музиката. Мечтаех си нещо, вече не помня какво (всъщност може би се досещам, аз все за едно и също нещо мечтая в последно време). Прибрах се в къщи някак тъжна и завладяна от ритмите. Потърсих в дата.бг испанска музика, но нямаше много резултати, даже почти никакви. Свалих доста латино и някакви други интересни неща, на които попаднах. Един от файловете беше озаглавен салса!
Днес ми гръмна суича при един токов удар, на който станах свидетел докато се къпех в банята. Сега нямам мрежа, а главния ми кабел за интернета е доста къс и стига само до прозореца ми, където всъщност си сложих суич съвсем на скоро. Пиша този пост седнала на леглото си с лаптопа, точно до прозореца, защото нямаше как да не споделя това. Чудех се какво да правя. Интернета не ми липсваше, защото...има и такива дни, в които компютъра дори не ми е интересен. Реших да видя какво се крие зад името на този файл "Салса". И попаднах на един прекрасен филм.
Салса е историята на едно момче, което свири на пияно, но в кръвта му кипи салсата. Отива в Париж, но се оказва, че никой там не приема момче от бяла раса. Просто не могат да си представят бяло момче да свири и още по - малко играе салса. Негов приятел му помага, докато най - накрая добива вид на истински кубинец и започва да дава уроци по салса. И както в приказките става, Реми се влюбва в едно момиче от курса. Но любовта е сляпа... Любимата му, която между другото е сгодена и на път да се омъжи се захласва по него и не разбира, че той всъщност е бял. Не искам да разказвам цялата история. Няма да е интересно на тези, които решат да гледат филма.
Но някой неща определено ще останат в съзнанието ми. Расизма...защо ли човек не може свободно да се захване с каквото си пожелае? С това, което е в сърцето и душата му, това, в което се чувства професионалист и способен да се раздава до край. Защо? Нима трябва да живеем в свят изпълнен с предрасъдъци? Не е ли глупаво да спазваме морал и закон когато става въпрос за един танц? Та ние белите какво, не можем да се отдадем достатъчно добре на музиката. Не защитавам белите, черните или жълтите, макар да не съм расистка. Но не е ли жалко да видиш как един млад човек зарязва бляскавото си бъдеще, за да преследва своята мечта и е спиран единствено от предрасъдъците на хората? За какво да се променя дори да става въпрос само за външния облик? Не е ли по - истинско да бъдем самите себе си? Стига с този театър. Ами какво да направя като не вярвам, че живота е една сцена, а ние актьорите, които играем на нея?
От друга страна аз не мога да си представя да живея в едновремешните условия на живот. Когато мъжът се избира от родителите по няколко признака - знатен род, образование, възпитание и т.н. Ми къде отива любовта бе хора? Вие нея за нищо я нямате! И ето какво става. Една жена се отпуска под акордите на салсата и какво се получава - танц изпълнен с толкова много чувство и еротика, колкото може би нямаше да види за цял живот, ако се беше омъжила за онзи очилатия. Но как нервно и стеснително излезна на дансинга, свита в нормите на поведение наложени от средата, в която живее, притеснена какво ще си помислят всички останали като я видят, и как само се поклащаше, нежно, като птичка, отворила широко влажните си очи, сякаш сега проглеждаше, седяла дълго време затворена в клетка, задушена и уморена. Това му се казва танц! Строгият поглед срещу предизвикателността, кой ще победи? Гледаш и усещаш как започваш бавно да се полюшваш и да се отлепяш от стола :-).

Ах, тази музика! Ех, това прозвуча като "Ах, този джаз". Но защо пък не? Какво значение има какъв стил слушаш, когато музиката те кара да летиш, тя е онова, което те пренася в друго измерение, където съществуваш само ТИ и ТЯ. И нищо друго не чуваш. Само нея!
От друга страна доста тъжно беше това, което бабата сподели със своята внучка. Изгубената любов, тази която я чакаш цял живот, накрая я срещаш, убеден - ТОВА Е! - но я губиш, тя побягва и не я виждаш никога повече. Всичко друго е фалш. Омъжваш се, мислиш си "добър заместител", но грешиш! Тъжно нали? Много вълнуващ беше момента, в който двамата възрастни се срещат след толкова много години, вече остарели и помъдрели, а той й казва "ти си същата, онази...". Та как би могла да бъде същата?! Но в неговите очи тя винаги ще остане същата!
А някой казват, че няма любов завинаги...!

Сватбата на Емо и Теди

В неделя моя приятел Емо, при когото бях в Австрия за Нова година се ожени за Теди. Честно казано дали уморена от предишните дни или защото трябваше да стана толкова рано (дневна сватба знаете как е) отидох в не особено добро настроение. Мислех си, че няма да изкарам весело, защото те просто са други хора, живеят и се веселят по различен начин. Оказа се, че ужасно съм грешала. Сега след като всичко вече е факт смело мога да заява, че едва ли някога друг път ще присъствам на по - хубава сватба. Едва ли сега щях да пиша тук за тази сватба ако не бях истински впечатлена как едно подобно събитие може да не подлежи до край на традициите и тем подобни досадни за изпълнение части и да се превърне наистина в един красив спомен не само за младоженците, но и за всички гости.

Взимане на булка нямаше. Емо винаги си е мечтал в деня на своята сватба да види бъдещата си жена ей така неочаквано. И така и стана. Те затова хората казват внимавай какво си пожелаваш, защото мечтите се сбъдват! Ако трябва да бъда искренна не обичам църкви, защото не съм силно вярваща. Това място посещавам няколко (между 1-2 ) пъти годишно. И винаги на сватба доста досадна ми е била цъкровната част. Първо стоим прави като наказани, попа си пее нещо, което е трудно за разбиране, а обикновенно на втория етаж някакви каки грачат доста трагично. То по едно време почва да заприличва на погребение. Зле е, че се изразявам така, знам. Но след тази сватба всичките ми представи за църковен брак са силно променени. Емо и Теди се венчаха под арка окрасена с чудесни червени рози и зеленина. Под нея имаше две столчета, на които седяха те:

Всички останали седяха на столчетата пред тях на два етажа отпред и в ляво. Литургията продължи 1 час и за първи път не ми се ставаше. Рискувам да остана неразбрана за всичко казано по - долу затова ще спомена, че младоженците са адвентисти и религията им е доста различна. Църквата им не е отрупана с икони, няма свещи, няма много от нещата, които бихте срещнали в една обикновенна църква. Тяхната представлява една добре украсена огромна стая с много столове. Попове им не ходят с расо и не страдат от липса на самобръсначки. Литургията им по нищо не наподобява нашата. Като цяло ритуала им се състои в обяснение на това какво представлява семейството, какви неща е редно да прави мъжа и какво е отредено за жената. Бяха поканили пастора от виенската си църква. Този мъж обра всички овации. Каза едни житейски истини, за които никога не се бях замисляла. Съжалявам, че нямах диктофон. Спомена, че мъжа сключва брак, не заради собственото си щастие, а за да прави жената до себе си щастлива! Литургията се състоеше по - скоро в съвети как да съхранят брака си и как да се отнасят един към друг. Първо говори пастора от австрийската църква (който те специално бяха поканили), после този от българската църква, след това председателя на адвентските църкви за България. Посъветваха ги да не оставят родителите им да се бъркат, нито приятели, нито дори пасторите от църквата. Не четяха Библията, те по - скоро я тълкуваха със собствени думи, на достъпен за всички език и вадеха някакви истини и изводи от всичко това. През цялата церемония отзад на огромен екран се прожектираха снимки от тяхното подписване.
Граждански брак нямаше, защото той бе сключен в Австрия. След църквата се преместихме в ресторант "България". Аз се появих горда с най - хубавия букет!:

За мен няма по - романтично, по - красиво окрасено и подредено място за сватба от това:

За озвучаването през по - голямата част от сватбата бяха внесли 3 пиана. На тях се свириха доста яки хитове от време оно. Специално за сватбата бяха дошли семейства и приятели от Австралия, Англия, Германия, Канада, Америка и Франция. Дано никой не съм пропуснала, защото признайте трудно се организират толкова много хора от толкова различни краища на света. Беше много интересно, можеше да чуеш главно българска и английска реч. Кумът (заклет лондончанин) излезна с една реч от 4 страници и му бяха подготвили преводач. Но такъв не беше нужен и всички се уверихме в това, когато изненадващо за всички той заговори на български. Все пак човека се беше постарал! Личеше си огромното желание да зарадва всички ни и най - вече тези, които в този ден бяха в центъра на вниманието. Може да сричаше, трудно да се справяше, но в английския знаете, че доста от звуците са коренно променени или дори липсват. Но той сподели с всички как се е почувствал когато Емо и Теди са го поканили да им стане кум. Разказа какво мисли за България. И както и водещата каза 4 страници са доста завидна реч! Тя дори се шегуваше, че и президента на Република България не прави такова изявление в новогодишната нощ. Интересна беше и самата програма в ресторанта. Някой неща за първи път ги чувах. Например това, че който откъсне по - голямата част от питката на него ще приличат децата. И понеже не стига, че Емо нямаше късмет в това начинание ами и неговата част се счупи на две в ръцете му та баща му реши да се възползва от случая и да се пошегува "ще бъдат близнаци!". После майката на Теди, като успяла да съхрани семейния дух в 30 годишния си брак трябваше да предаде семейния огън представен от една купичка с запалено нещо в нея, което не разбрах точно какво е, но изглеждаше по този чудноват начин:

По - късно, за да споделят опит с младото семейство бяха избрани няколко семейства, които преди това "бяха командировали в различни страни от планетата, за да съберат опит". Това бяха тяхни приятели - семейства от Англия, Австралия, Франция и Австрия. Мъжете имаха за задача да дадат 5 съвета на Емо, а жените 5 такива на Теди. Някой бяха смешни, други дълбоко сериозни. Но от Франция го посъветваха да купи на Теди вила на френската ривиера и за да не скучаят да се сдобие и с една яхта за романтични разходки, за да запазят страстта във връзката си. Не помня точно кой посъветва Теди, когато дават футбол да не минава пред телевизора дори и по нощница. Друг съвет пък гласеше: ...и понеже любовта на мъжа минава през корема, когато някоя вечер той се прибере уморен след тежък ден, сготви някоя хуваба българска гозба и тогава кажи какво искаш! Ето как изглеждаше този момент:

Бяха подготвили и една кутия с късмети. На Теди се падна да кара новата кола, на Емо - да харчи семейните пари, да ходи по екскурзии (не уточнено сам или с кого, но той правилно прибави "свърши вече сам"), да поднася закуската в леглото и другите не ги помня.
За гостите на всяка маса имаше едно като брошурка такова много сладко със снимката на Емо и Теди:

Освен всичко друго на всеки бяха раздадени една малка картичка, на която да напишат някакви пожелания за семейството и един празен плик, на който да си напишем адреса и да очакваме снимка с младоженците. Много мило!
Познавам семейството на Емо от малка, но нямам особени спомени, защото съм била 2-ри клас. Сега когато бях за Нова Година при него в Австрия ми направи впечатление, че те живеят в невероятно спокойна атмосфера и разбирателство. Няма крясъци, викове, скандали. И знам, това не беше само за пред мен. Обикновенно семействата на младоженците в денят на тяхната сватба хфърчат да се разправят със сервитьори, които не са извадили всичко, за което е платено, с ди джейове за музиката, и все си организират нещо, което всява непрекъснато един смут, безпокойство и всеки става раздразнителен. Накрая празника се превръща в нещо досадно, от което никой нищо не помни в голямата лудница и стрес. Такива остават за съжаление и спомените за младоженците, непрекъснато напътствани от своите нервни родители. Този път обаче не беше така. И Емо и Теди и тяхните родители бяха изключително спокойни, усмихнати и имаха време да се видят с всеки по отделно, да поговорят и да усетят празника в добрия смисъл на думата. Имаше 18 малки и сладки шаферчета, всяко момченце си беше избрало по едно момиченце и се водеха за ръчичка в божествени костюмчета, направо да ги изяде човек. Имаше и около 8 шафера, в чиято роля бяха най - добрите приятели на Емо и Теди.
Теди хвърли своя букет. Добре, че и тази година не го отнесох, защото в последните години всеки път аз хващам букета, пък нищо и до днес не се е случило. След нея Емо хвърли своята обувка.
Интересен беше и края на сватбеното тържество. както винаги happy end! Преди 5 години Емо и още двама негови приятели се хващат на бас кой от 3-мата ще се ожени пръв. Залогът е този, който спечели замерва другите двама с две торти в денят на сватбата. Такаааа...тук настъпи лудо шоу. Крис доста се постара омазвайки творчески своите приятели заличавайки целите им физиономии. Резултатите бяха плачеби и доста забавни. Спечелилият също го отнесе по особен начин, булката нямаше как да се размине :-))

Изобщо сватба - мечта! Честито!

Честит рожден ден, мамо!

В момента когато пиша този блог остават още 6 минути до новия ден.
Днес своя рожден ден празнува мама. Много я обичам. Нека бъде здрава, щастлива и още дълги години до нас :-).

Карибски пирати 2

Вчера беше откриването на киносалоните в Mall of Sofia. Ходих да гледам втората част на Карибски пирати. Много яко филмче. Заслужава си човек да го гледа на голям екран. То и първата част беше тъй хубава. Голям гявол е този капитан Джак Спароу ;-). Смяла съм се с глас на номерцата му. Не знам къде е сниман филма (трябва да потърся информация в интернет), но тези островчета хич не са за подминаване. Пък и доста готини декори са построени. Подозирам обаче, че ще има и трета серия, защото ето какво намерих в imdb.

Когато стана голям, блогър ще бъда, знам!

Преди няколко седмици попаднах на една интересна статия за блогването във вестник Капитал и реших да плагиятствам :-).

Блоговете са много модерни. Причината за това е, че всеки може да бъде автор. Творец. Дори писател. Също така е вярно, че 90% от това, което ще прочетете в онлайн дневниците (както още са наричани блоговете), се причислява към категорията на психологичната терапия, където чрез изливане на обърканото си съзнание едни хора преодоляват собствената си несигурност в настоящето. Това е прекрасно всъщност - по улиците виждаме значително по-малко изцъклени погледи и блуждаещи души. Личното авторство обаче същевременно е невероятно предимство. Щом толкова много хора могат свободно да изразяват мислите и чувствата си в електронен вид, силата на тяхното послание достига до още по-голямата група на читателите. Блогът дава отговори на елементарни въпроси и не се интересува от глобалния мир. Блоговете наследиха личните уебстраници. Те са втората еволюционна стъпка в приемствеността на потребителите в боравенето им със световната мрежа. И ако личната уебстраница като форма на изява беше обречена на изчезване в конкуренцията с корпоративните сайтове, блогът се концентрира върху най-важното - простотата на публикуване и постигане на публичност. Нещо се случва в интернет. Добро или лошо е все още рано да се каже. Със сигурност обаче е активно и различно. Говоренето от трибуна се премести онлайн. Постарайте се да съберете повече публика.

Не ви харесва случващото се около вас? Искате вашето мнение да бъде чуто? Искате да си направите блог? Помислете пак.

Когато човек стартира своя блог и има амбицията да го направи добър, трябва да разполага с две основни неща - много свободно време и изключително дебела кожа. Първото - за да успява да пише, редактира и отговаря на имейлите или коментарите към своите текстове, а второто - за да не се комплексира от въпросните коментари.

Успешните блогове правят странни неща с хората (под успешни разбираме тези с голяма аудитория). Робърт Скобъл, може би най-известният служител на Microsoft след Бил Гейтс и Стив Балмър, години наред тормозеше шефовете си със своя блог scobleizer.wordpress.com. С него той дори си спечели прозвището "най-известният корпоративен блогър в света". Десетки хиляди посещаваха блога му всеки ден. И така, докато един ден в него не се появи постинг, в който Скобъл обяви, че в живота има и по-важни неща от блоговете и технологично-корпоративната алабалистика и че напуска Microsoft. Шок и ужас настанаха в блогосферата, че и извън нея - новината бе отразена от Wallstreet Journal, Reuters и Financial Times. Все едно Бил Гейтс бе обявил, че напуска компанията. Не че не го направи, но това стана по-късно и въобще е друга тема.

Авторът на един от най-добрите блогове за маркетингово стратегическо планиране russeldavis.typepad.com Ръсел Дейвис обяви, че напуска поста си глобален директор на отдела за стратегическо планиране в Nike, за да се отдаде на консултиране на свободна практика, писане на книги за кафе, чай и сосове и за да поддържа блога си.

Въобще това блоговете не са лесна работа. Въпреки че в началото всички започват с намерението "просто да споделя неща, които ме вълнуват". След като "споделянето" започне да привлича по 500-600, защо не и 1000 човека на ден, авторът обикновено се взима по- на сериозно, започва освен свои коментари да развива теории по един или друг въпрос, да отделя повече време да проверява факти, да чете между редовете публикации в пресата и т.н. В един момент решава, че може да изкара и някой лев, пардон - долар, от цялата тази работа и слага Adwords каре, което му носи някакви пари от рекламната система на Google.

Така малко по малко популярните блогове по света започват все повече да приличат на своя архивраг - традиционните медии. Защото следващата стъпка е привличането на съмишленици, които също да поддържат блога. Един, двама, пет, десет... Блогове като boingboing.net, huffingtonpost.com, psfk.com се поддържат от големи екипи, но пък имат и големи реклами. От Adwords банери те преминават към нормална продажба на рекламно пространство. Екипите им започват да публикуват текстове от различни събития (конференции, рекламния фестивал в Кан) в реално време. Тази година за пръв път на блогър беше издаден пропуск за пресконференциите на говорителя на Белия дом. Така те постепенно се превръщат в онлайн медии с редакционен екип, а репортери са на практика всички, които четат блога. Като gawker.com, които в началото на годината стартираха проекта си Gawker Stalker - абсолютно всеки нюйоркчанин може да изпрати кратко съобщение като това: "Кейт Бекинсейл беше в Fiddlesticks Bar на Greenwich Avenue и гледаше мача Англия - Еквадор някъде около 11 часа сутринта. Тя беше с дъщеря си и с приятели."

Но да се върнем на по-обикновените блогове. За да имате успех в блогосферата, освен от свободно време и дебела кожа се нуждаете от още две важни неща - да имате какво да кажете и да можете да го кажете добре. Преди време интервюирах един PR практик от Англия и като стигнахме до въпроса за блоговете, той ми каза приблизително това: ако искат да не се провалят, блогърите трябва да престанат да мрънкат, защото аз не искам да чета как някой е потиснат, искам да чета как е постигнал успехите си.

ПП: За съжаление всичко, казано дотук, се отнася за щатската и западноевропейската част от блог пространството. За съжаление и поради редица фактори в България блоговете все още не са постигнали масов успех. Такъв, че традиционните медии, политиците и бизнесът да им обърнат внимание. Интернет аудиторията все още е малка, а голямата част от нея ползва глобалната мрежа, за да търси локално пиратска продукция. Светлите тонове в картината идват от yovko.net, eenk.com, kldn.net и т.н.

оригиналния текст на статията

Италия - новият световен шампион

Броени минути след края на дузпите вече се знае. За 4-ти път в историята на това първенство Италия стана световен шампион спечелвайки финала срещу Франция на олимпийския стадион в Берлин. Италия влиза в историята на футбола като 18-ти световен шампион и гледайки сега радостта, която се изписа на лицата на 11-те футболисти ми се прииска да мога да се разходя из центъра на някой от големите италиански градове сред целия народ, който в този момент ликува. Спомням си какво беше тук през 1994г. Аз тогава бях доста малка, но помня, че след всяка победа на България отивах в центъра на София, за да празнувам и аз като всички българи. Не гледам футбол, не обичам тази игра, но обичам спорта и разбирам вълнението в този момент. Днес коментатора на мача завърши с думите "мъката и радостта вървят ръка за ръка". Така, като че ли е и в живота? Днес гледах само изпълнението на 5-те дузпи, за да видя края. И сърцето ми тупкаше по - силно от обикновенно, защото състезанията са нещо необикновенно. А безспорно с такива е изпълнен целия ни живот. Винаги се разстройвам и проливам някоя и друга сълза в такива моменти. От вълнение. Обичам състезанията и винаги е било така. Печелиш или губиш, няма значение. Важно е, че правиш някаква стъпка.

Сега лягам, защото съм уморена физически. Днес излезнах в 11 и се прибрах в 19.30 с една огромна торба и куп планове за морето, които цял ден правихме с компанията. Купих си бански, кърпа и чехли.....и замирисааа на мореееее :-)

И дано имаме повече победи в състезанията, на които съдбата непрекъснато ни подлага! :-)

Джетът - новата ми лятна страст!

Пак бях на язовир Искър днес, но този път и аз участвах активно в карането :-)
Когато миналия път писах, че съм ходила на Искър с джета не знам дали споменах, че тогава не карах. Само гледах - сухи тренировки, защото джета имаше проблеми и трябваше някой мъж да изпробва, дали всичко е ок. Все пак нямаше как аз да го направя, тъй като джет съм карала само 1 път - миналата година на морето и то онези там може всеки да ги кара. Беше супер да летиш по водата, няма такова изживяване! Несъмнено, това е новото ми забавление за лятото, по което лудо се увличам. За сега само ските през зимата ми се опъват малко, но не съм се заинатила. Иначе Калин ми обясняваше още миналия път когато ходихме колко трудно се карал този джет. Тогава и той се качваше за втори път, защото си взе джета през зимата и това е първи сезон. Но оттогава кара още няколко пъти и днес беше видимо доста по - сигурен и доста по - бързо се вдигаше прав. Това, което аз не се и опитах да направя. Другия път! Днес овладявах техниките на тръгване, качване в движение, после качване на самия джет на колена, ляв, десен завой. Е, язък не можах да падна ;-). Особеното тук е, че в началото като тръгваш ти просто се отпускаш джета да те тегли, подпирайки се на лакти. Единственото, което се изисква от теб е да контролираш с кормилото клатушкането в ляво и дясно и да даваш газ, за да може джета да те изтегли, да набере скорост и ти да се покатериш и да стъпиш на колена. Не е толкова трудно. Но скоростта е бърза, водата оказва своето съпротивление, да не говорим, че жилото на газта е малко твърдо и сега ме боли палеца на дясната ръка, цялата ръка и десния крак. Имам някаква луда мускулна треска. Доста си е натоварващо и през цялото време мускулите са ти стегнати, трябва да държиш здраво кормилото, за да не ти избяга джета нейде из водата. А и си правих разни изпълнения във водата, въртях се дълго време в кръг, форсирах и така...:-). но ще ми мине и ще остане само хубавия спомен. Много яко изживяване!!!. Сега отново заредена с енергия ;-).
Иначе на язовира беше пълно в хора. Аз миналия път бях през седмицата и беше почти празни. Днес имаше много млади хора, семейства, баби, дядовци, дечица. Всеки се забавляваше кой както му харесва. Имаше много опънати палатки, лодки, скари за мезета, бири и какво ли още не. Не мога да повярвам колко хора се събират там, бяха си запалили огън, с две думи там кипи живот, много е хубаво.
Ето и единствената снимка, която ми направиха. Само дето качеството и не е хубаво, но повярвайте сърцето ми биеше като никога!

Следобедна дрямка

Срам, не срам, хубаво, лошо, добре или зле ще си призная какво направих днес :-)

Трябваше да намеря едни тъпи драйвери за скъзи контролер, за да мога да инсталирам уиндоус на един сериал ата диск. Седнах отворих гугъл, почнах да търся....Времето - едно задушно такова, точно се бях върнала от обяд - можеш да си представиш как в това време ти се отразява и малкото ядене, което си поел и ти става едно тежко, започва да те мързи, тежи ти...та направо те боли ;-). Та и аз така седях на компютъра, охках, пъшках, докато в един момент си вдигнах краката на шкафчето до мен, опънах се на стола, смених 1,2 пози, докато преценя коя е най - удобната и дремнах известно време. Даже сънувах нещо! Честно ти казвам! Просто това беше предела на силите ми за днес. Нали знаеш онзи момент, в който чувстваш, че не можеш повече и ако не легнеш ще припаднеш? А често пъти една дрямка от 10-тина минути ми дава нужната енергия да изкарам до края на деня.

И така докато не звънна телефона и се оказа, че мен търсят :-(.

По интересен беше резултата - след телефонното обаждане се опитах пак да задрема ама не можах. Докато още бях заела удобна поза на стола си помечтах за следобедна закуска. А после си казах: "Ех, трябва да направим нещо относно следобедната почивка в този офис." После се сетих, че мога да си донеса походното легл. А колежката добави "само да не се скараме за него", ха ха. Станах, раз - два, направих две упражнения за разсънване. Протегнах се. Колежката през цялото време се усмихваше. После се преместих отпред и си викам "я да видя тия столове как са". Хоп, излегнах се там. Последва разговор с колежката:

- Ех как ми липсват сандвичите (имам впредвид сандвичите, които правят в кафето в съседство на нас - обикновени принцеси, но лошото е, че мястото е такова че наблизо няма какво да се яде и дори тези сандвичи ти се виждат превъзходни. Но те сега са в отпуск, жалко). Дали пък не можем да си имаме една такава малка скаричка за сандвичи?

- И ти представяш ли си - хладилник, скаричка. Ние ще станем 106 кг. (засмяхме се двете).

- А ти представяш ли си картинката, в която някой идва да си купи компютър, влиза в магазина, където във въздуха се носи мирис на печени филийки, ха ха.

После станах, за да отида да пишкам. Върнах се, влезнах в офиса с дълбока въздишка и казах:

- ОХ, чувствам се нов човек!

Последва неудържим смях... :-))

Петък, ден на майстора!

Така и не намерих тези драйвери...

А на теб - весел уикенд!

Ти замина

Кратка като миг, тревожна като вик, една любов отиде си,
сладка като мед, студена като лед в сърцето ми се спря,
в сърцето ми горя за първи път.

Ти замина, пари ме рана, твойта сянка тук си остана,
аз повтарям твоето име, в моя сън поне докосни ме.

Чиста като смях и тайна като грях една любов отиде си.
Споменът е в мен и вярвам някой ден ще спреш почти без звук
и ще останеш тук завинаги.

:-)

Концертът на Ерос

Някой ходи ли вчера на концерта на Ерос? Как мина, разкажете?

До момента тази година не можах да отида на нито един концерт поради простата причина, че закъснях със закупуването на билети. Поради все пак високата цена на билетите за българския стандарт това си е събитие дето май трябва от по - рано да се планува. Ама на, аз като изобщо не знаех - изпуснах :-(. Трябва да разуча коя ще е следващата група/певец/певица, която ще пее в Бг и ако ми харесва да направя необходимото. Защото и на Стинг ми се ходеше и на Депеш Мод и на Ерос. Изобщо музика ми дай на мен ...:-)))

Бил Гейтс обещава евтини компютри

Купуваме ги без ДДС, а студентите - с ваучер от държавата.

Бил Гейтс ни обеща евтини компютри. Компанията на най-богатия човек в света "Майкрософт" става партньор на българското правителство. Вчера бе подписан меморандум за сътрудничество между председателя на Държавната агенция за информационни технологии Пламен Вачков и вицепрезидента на технологичния гигант Ерик Ръдър. Така след две години закъснение тръгва програмата "Моят първи компютър". Целта е семействата у нас да бъдат стимулирани да си купуват умни машинки. Поне два са вариантите PC-ата да са по джоба на българина. Единият е техниката да се продава без ДДС. Другият е кабинетът да отпуска ваучери на студенти. Такава практика има в Турция и Румъния, където купоните са по 200 евро.София става център на "Майкрософт" за Югоизточна Европа, обяви Ръдър.

още по темата

Между редовете

Пак ме е обзела самота и тъга. Всъщност тези чувства не излизат от мен от едно известно време. Ето какво сподели приятел за моя блог и мен самата. Чак ме хвана яд, че не мога аз самата да опиша така нещата, уви не всички имат такова дар слово и умеят да наричат и тъжните неща красиво. Натъжих се като прочетох това, но може би защото дълбоко в себе си знам, че всичко до последната думичка е истинско и ужасно вярно. Ако някой се чуди защо пиша този пост е защото съм изненадана как човек, който малко ме познава е открил каква съм аз четейки през редовете. А там явно има доста закодирана информация, което означава, че блогът ми е разбран и се получава точно така както аз искам. Трябва да кажа и че поисках позволение преди да постна това тук, така че не е нечестно и откраднато! Ето какво отговори той на въпросът ми "Какво толкова прочиташ между редовете ми?":

"Между редовете си ти. Описваш себе си, описваш своя характер, мечти, желания, нещата, за които мислиш, когато си легнеш и не можеш да заспиш. Описваш нещата, за които тъгуваш, нещата, които би искала да се променят. Между редовете, а и в самите редове, техния контекст, се четеш ти.

А ако искаш буквално описание на това, което съм видял, мога да напиша съвсем малко. Някои неща не мога да опиша. Но на кратко - една лесно ранима душа, пълна с мечти и страдаща по това, че мечтите й не се сбъдват. Един голям романтик, който външно не показва този романтизъм, нежност и чувствителност. Учудващо замаскирани са те - на пръв поглед се вижда едно уверено в себе си момиче, което знае какво иска от живота и е успяло да му сложи юздата. А вътрешно, това момиче има душа на нежно цвете, което пръска аромат, но ароматът му изветрява, смесвайки се с острите миризми на живота. И това цвете се мъчи, така копнее да не се остави да увехне, от палещите лъчи на злобата и завистта"

Красиво нали? Като за едно Цвете :-))

И пак болна

Може би трябва да почна от там, че в събота тръгвайки към конференцията на УебТех трябваше да мина през едни клиенти, че имаха някакъв проблем със софтуера и не можеха да правят отстъпки. На излизане тръгнах към вратата, но слънцето така ме заслепи и ми се стори, че вратата е широко отворена. Засилих се смело напред и се спрях във вратата след огромен трясък и удар във главата и коляното. Нали ги знаете тези стъклените врати, дето няма никакви надписи на тях и така добре ги излъскват, че си мислиш, че няма врата. Още по - добра "услуга" ти прави слънцето. Вярно, че здравата се ударих, щях да мина през вратата, добре че поне ги правят от доста дебело стъкло, че не се счупи и не се бях нарязала там ужасна работа. Веднага след това започнах да куцам и коляното ме болеше зверски, та се сетих за онова лято, в което си счупих кракът. Но сега докато пиша този пост се сетих, че точно това счупване на кракът ми тогава доведе до едно много хубаво запознанство, за което винаги ще си спомням. Макар това да ми носи тъга сега. Отидох в хотел Родина и изчаках да свърши конференцията, но коляното все още ме болеше, куцах и не можех изобщо да го свивам. Оказах се във спешното във военна болница, където отидох за успокоение да ми направят една снимка. Придружиха ме блогерите от бглог, за което изкренно им благодаря! Приеха ме веднага, защото нямаше никой и ми направиха снимка. Успокоиха ме, че всичко е наред просто е лошо натъртено, препоръчаха ми компреси с лед и покой с къщи пред телевизора или компютъра. Усмихнах се като чух компютър :-)

Вечерта бях на едно събиране в Дружба, на което много се колебаех дали да отида, защото трябваше да се прибера самичка, а във входа на блока ми както много пъти съм казвала си е по - страшно и от нощно време по улиците на София. Затова останах до сутринта, прибрах се в 6.20 и директно в леглото. Събуждайки се в 2 на обяд остановявам странно чувство в корема, онова, което често ме посещава след като ям вечер или още по - зле нощем както се беше случило. Станах ужким да хапна, но не успях стана ми още по -зле и пак си легнах. Денят се превърна в ужасен кошмар. От всичко най - гадно бе това, което не можех да превъзмогна, а именно - гаденето. До 21 бях ни жива ни умряла. Лежах и се гърчех, охках, нямах сила да стана, повдигаше ми се, не можех нито да си отворя очите, нито да лежана едно място отвратителна работа. Докато лежах обаче си мислех, че вероятно наистина съм доста зле, при положение, че винаги преди успявах да пусна смс на любимия човек, че съм зле, но този път определено не бях в състояние (така или иначе нямаше да го направя, просто мисъл). Никъде не споменах, че нищо не бях пила през ноща на купона, така че не това е причината за неразположението ми. Късно вечерта се наложи да потърся лекарска помощ, защото коремът ми не спираше да се бошува гледах много да не се въртя, че в стомаха ми всичко се въртеше, усещах и някакво къркорене, вдигнах и температура.

Преди няколко дни когато четох този пост в блога на про_01 направо го съжалих и ето че няколко дни по - късно се почувствах по същия начин. И аз като него реших накрая да потърся лекарска помощ и се обадих на същата др. Видолова, която ми е джи пи. Тя не ми вдигна и се наложи да се допитам до дежурния. Не прилича на отравяне - каза лакаря и ми разказа, че имало някакъв вирус сега с болки в корема, гадене и т.н., който явно съм лепнала от някъде. Предписа ми деган против гадене и нош-па за корем. Нищо не каза за температурата. Да, но два часа по късно продължих да чувствам дискомфорта, а идваше нощ трябваше да се спи. Най - накрая гаденето спря след като ............. олекна ми и съм заспала. Днес съм малко по - добре, но нямам сили да стана да си направя нещо за хапване и кръста ме боли ужасно много. Аре, ново 200 :-(. Не мога и да пиша повече, защото оставям лаптопа и лягам....Дано ми мине скоро. Много е гадно да знаете!

WebTech

УебТех е конференция за уеб технологии, провеждана не за първи път у нас. Във втория ден (събота) от изложението тази година реших да отида на лекцията, на която представиха http://bglog.net/ след покана отправена от Тери.
Лекцията водеше самия той. Разказа за историята на бглог, за много от функциите, които предоставя сайта, за хората, които работят по този проект и мн. други. Обсъдиха се и евентуалните бъдещи възможности. Всъщност никога не съм си давала сметка каква отговорност изисква създаването на подобен вид сайт и за колко неща трябва да се помисли. Някой неща определено не са ми хрумвали. Говорихме за blogtronix server, за работата на администраторите и модераторите и какво ли още не. Запознах се с някой от блогерите на бглог и така. Изкарахме си добре, посмяхме се :-)
Но нека кажа и нещо повече за събитието. Конференцията се проведе в хотел Родина. Организацията беше под всякакво ниво. Просто такива почти нямаше! Имаше табелки водещи до втория етаж и там няколко стаи, в които се провеждаха лекциите. Но никъде не беше обозначено в коя зала за какво се говори. Никъде не видях да спират някой и да му искат вход (което от една страна си беше добре). Аз седях на първия ред и доста се напрягах, за да чуя за какво става дума, не знам какво ли остава за хората, които седяха по - напред. Териии, другия път да говориш по - силно! Никакво озвучаване, поне едни микрофони да им бяха дали на хората, а не да ги мъчат, не е много трудно. Дори и при затворена врата на залата се чуваше какво се обсъжда в съседната зала. На всичкото отгоре в близкия ресторант се провеждаше сватбено тържество и беше още по - шумно. Нямаше дори кой да ти настрои проектора :-(. И не на последно място не знам поради каква причина, но бяхме около 10 души на тази лекция. То без да напишат коя лекция къде се провежда интересно човек как ли би могъл да се ориентира! Някой биха казали "Българска му работа" ;-)

Иначе Тери добре се беше подготвил. Хареса ми каква презентация беше направил и какво говори. Личеше си, че се притесняваше, но въпреки това се справи добре.