Глад за снимки

Както се досещате 1 година ме гонеше особен глад за снимки и затова този пост посвещавам на снимките. Ще си постна ей така няколко кадъра да им се радвам, някой са от моята нова камерка, някой са от чужди, а може да сложа и няколко от телефон, пък да видите кой има най-добрия фотоапарат :-P

Виновниците да имам розовия фотоапарат. Това е втората снимка от камерката мисля, веднага след като ми я подариха.

На рождения ми ден



В къщи



Кървавото кладенче - Рибарица



Непознато детенце на Рибарица

Въоръжена и опасна

Вчера ходихме да стреляме с Любо в един много хубав комплекс в Стрелбище - The Gym се казва. Доста се изумих от мястото. Голяма постройка с ужасно голям фитнес, зала за масажи, джакузи, маникюр, козметик и стрелбище. Или поне аз това видях. Може и да съм пропуснала нещо :-)
Изстреляхме 70 патрона и доволни си тръгнахме. Той е много точен, а аз от 10 патрона оцелвам 7,8 в мишената. Но като за жена е добре, само че не мога да си зареждам пистолета. Много силно и рязко трябва да дръпна, а аз нямам толкова сила. Любо ме бъзика, че докато заредя ще убият някого или мен съответно :).

ЧРД блогчо, ЧРД Цвете!

На този ден блогчето отпразнува 2 години, а аз 26. Дано бъда здрава и имам повече поводи и време да пиша тук :-).
Не бях с голями очаквания за този ден и той с нищо не беше по различен от другите (горе -долу). Сутринта отидох на работа, зверски ме заболя корема и към обяд си тръгнах. Той ме боли от 2,3 седмици вече. Следобяд дремнах за 1 час и пак отидох до работата. Гери и Иво и тази година ме изненадаха, Гери беше дошла от Пловдив да ме поздрави и това много ме зарадва. Имам си и супер готин подарък. Благодаря, ще кажа съвсем скромно, защото наистина останах без думи и грейнах, когато Гери ми поднесе голямата сребърна кутия с розова панделка и каза "ето един скромен подарък от нас".

Отворих кутията, разрових се из хилядите малки, нагънати розови хартийки, намерих първо картичката, на която отгоре пишеше за най-сладкия рожден ден и също беше розова

А по-отдолу лесно разпознах розова камерка и сърчицето ми се разтупка. Те знаят колко мноооого обичам да снимам, и знаят, че моят фотоапарат се счупи миналата година и в знак на огромна мъка по него (защото е най-милият ми подарък) не исках да си купя друг, и знаят, че въпреки всичко ужасно много искам фотоапарат, и знаят колко много ще го ползвам... и вече 2 дни ходя по облаците от щастие, че си имам най-хубавият РОЗОВ фотоапарат

И казаха, че като го видяли такъв розов се сетили за мен и си казали "ето това е камерката за цветето"... (много се смях). И така го намерих сред хилядите розови листчета, сложен без опаковки, кутии, зарядни, просто ТОЙ, чакащ ме и го цунках от щастие. Включих го веднага и веднага направих снимка.
Цяла година тъжа за канончето и само ден преди рождения ми ден за последен път отворих шкафчето и го видях да си почива в калъфчето и се почувствах тъжно. За първи път се привързвам към нещо толкова много!
Подариха ми и страхотен букет от жълти и лилави лалета, мммм...:

Та..беше около 17.00 и нещо, нито обяд, нито вечеря, но отидохме да хапнем в едно заведение. Тъкмо се настанихме, аз извадих фотоапарата и казах "хайде да се снимаме". Като, че ли бях забравила това изречение. В отговор Иво каза "ето, почна се, а беше спокойно през последната година, хайде ще се снимаме" :-)))).
После си тръгнахме. Гери си замина за Пловдив. Иво и Ваня отидоха на летището да чакат някого и така.
По-късно ходихме до Мърфис. Но не по повод рождения ми ден, а защото всяка година на 17 март с брат ми ходим в Мърфис, за да празнуваме St Patrick's day, но тази година бяха преместили датата на 14, което съвпадаше с моя рожден ден. Там беше весело, както всяка година. Раздаваха от техните шапки, една малка топчица за ръгби, дайренце, хартиени смешни очила и т.н. Взехме си и фланелки. Пя Ани Лозанова, както и преди две години, аз я харесвам. Повеселихме се и си тръгнахме.
Благодаря по специално на мама, Лидето, Иво, Гери, Ели, Тони, Захари, Диди, Любо, татко, Стани, Или, Сту, Ивето, които ми се обадиха, за да ме поздравят. Много се зарадвах и на sms от Гера и на e-картичката от леля от Америка.

P.S. и както сигурно вече всички се досещат няма да ви ядосвам с лоши снимки повече :-). Хайде, че трябва да снимам

Пловдив

Първата неделя на февруари решихме да отидем до Пловдив при мойта кръстница да се разходим и да се видим. И вместо двама отидохме 6 човека. Оказа се много хубаво. Цял ден се разхождахме из стария град, по главната улица, пихме кафе, обядвахме в един ресторант в центъра. Времето беше доста слънчево. Следобяд дойде и мъжа й на Ива с някакъв приятел с моторите. Направихме и няколко снимки, то добре че беше Ваня да снима иначе пак трябваше да ви предложа снимки от телефона си. Много лежерно изкараме неделята и добре се разходихме. Все още се чудя как се събрахме толкова много хора и организирахме всичко толкова бързо.

Банско

През януари реших да си пробвам силите по пистите в Банско и неочаквано един уикенд се оказах там. Много готино си изкарахме. Времето беше много слънчево и топличко. Карахме в събота от обяд до следобяд и в неделя също. Качихме се до връх Тодорка, където се беше събрало цялото слънце и целия народ от Банско. Много хора, много добре обработени писти, страхотни съоражения. Много пъти до сега бях ходила до Банско, но никога не бях карала ски там. Не ми харесваше особено, макар че се бях качвала до втората станция, където са пистите, но имаше нещо в самия град, което не ме караше да се чувствам добре. Сега вече признавам и разбирам защо толкова го хвалят този град, той е чудесен за скиори и сноубордисти :-)
Ето малко снимки (извинете за лошото качество, но са правени с телефона ми)

Пак се загубих

и не че го търся, но пак имам оправдание. И то е, че когато създадох този блог си обещах да пиша нещата такива каквито са, а сега не мога да бъда докрай искрена за нещата, мислите и чувствата, който изпитвам. И затова много пъти почвах постове, които така и не довърших, защото не намирах точните думи да опиша събитията. Къде, защото са от една страна малко по-лични, от друга може би за някой мисли не съм съвсем права и предпочитам да ми се изяснят понятията преди да пиша. Но пък днес за пореден път си мислех, че горе-долу от както имам този блог аз си звуча объркано, така че едва ли за тези, които четат тук нещо ще прозвучи някак по-различно.
Да, устоях на някой от обещанията, които си бях дала малко преди нова година, само на едно не успях, но ще се справя и с него скоро усещам.
Годината почна много добре, до преди 1,2 седмици. След като достатъчно дълго се бях задържала в София през последните месеци, реших да си понаваксам малко. Наскоро отпразнувахме един рожден ден във Велинград, в средата на януари карах ски в Банско, ходих за един уикенд на Рибарица, а и Пловдив не подминах.
Казват че 40 дни преди рождения си ден човек винаги влиза в някаква дупка и аз като че ли сега се чувствам точно така. Ужасно! Тъкмо си мислех, че тази година няма да има повод за такива мисли и настроения, ама съм се лъгала изглежда. Това, с което за сега не мога да се справя са депресиите, в които успешно влизам и доста бавно излизам. А те ми действат на всичко и много се ядосвам. Напоследък рядко влизам в нета, извън времето през което съм на работа. Нещо не ми е интересно (да не повярва човек). Отдавна не бях чела и блогове, до онзи ден в понеделник, когато отделих близо час пиейки шейк придружен от кифла с масло и с интерес разгледах блоговете на някой познати от блогосферата. И си дадох сметка колко ми липсва всичко тук.
В работата общо взето всичко е наред. Магазина върви много добре тази година, но все още живея в страх, че ще има периоди, в които по цял ден никой да не влиза, както беше преди година. Иначе пак си имам проблеми с намирането на персонал, но като, че ли свиквам с това. Ще се оправя някакси. Не мога вечно да живея в притеснение.
Иначе пак съм болна, в петък се прибрах със запушен нос, легнах си и станах болна. И ужким само температура дето имах, нос, малко гърло туй онуй, но пък сили си имах не ми беше лошо. В неделя обаче взех да се сгромолясвам и вечерта нямах никаква сила и ми беше отпаднало. Изобщо хората ни дадоха 3 почивни дни и аз почти всичките ги прекарах затворена между четори стени, малко ме е яд.
И понеже имах много време четох из интернет разни информационни сайтове, гледах новини по нова, новини по бтв-и и не знам още къде и изслушах всички гледни точки за трагедията с влака София - Кардам. И нали добре умея да си ги представям нещата не се почувствах много добре. Снощи си легнах още в 18 ч. , защото ми беше лошо и криво, а и нямаше какво друго да правя. Лежах, спах, събуждах се... Приятел ми се обади да ме информира до къде да стигнали нещата с един общ познат катастрофирал тези дни в Румъния преди Украинска граница, мойта приятелка пък е в Ръмъния при Унгарската граница заради катастрофирал камион на нейната фирма и съвсем се депресирах. Заспах, тази сутрин се събудих естествено сънувах някакви подобни драми, говорила съм нещо на сън, доста нервно. Към 11 отидох до банката и заварих голяма опашка, но нямах избор и трябваше да изчакам. Наредих се, въртях се на ляво на дясно, взеха да ме хващат лудите и изведнъж чух нещо как силно се сгромоляса, обърнах се и след миг вече бях с насълзени очи и си сложих слънчевите очила. Една жена може би малко по-голяма от мен както си седеше на касата и разговаряше с касиерката просто припадна. Тя лежеше на земята, а покрай нея всички се суетяха, да се обадим ли на бърза помощ, какво да направим? Егаси тъпата история, пак се сетих за влака. После дойде майка й и се пооправиха, но шока беше голям. Аз изобщо не мога да издържам на подобен род гледки. Татко пък си счупи крака в петък и аз отново до такава степен се панирах като отидох да го взема от една трамвайна спирка, че после до Военна болница, доста трудно карах, левия ми крак трепереше от притеснение. И сега той лежи и мен много ме яд, че нищо не мога да направя, за да му помогна, просто трябва време.
Този пост май не беше много ориентиран и целенасочен, но поне ясно показа, че съм жива, побръщолевих си малко, както аз си мога и сега смятам да си лягам, че ми се спинка :-)