Не мисля, че тези мисли се появиха в главата ми след 8-те дни прекарани плътно в къщи. И не са плод на депресия, нито са резултат от конкретно преживяна случка. Още по - малко са насочени към даден човек.
По - скоро са изводи, които си правя с течение на времето, при срещата, контактите и раздялата с хора предимно от отсрещния пол. И едва ли откривам Америка с тях, но за мен са нови и затова ме вълнуват и учудват понякога.
Винаги много съм се дразнела на умението си прекалено лесно и бързо да се нагаждам към обстановката и хората. Така например, когато срещна някой и сметна, че ТОЙ си заслужава твърде бързо променям приоритетите и навиците си. Говоря за дребни неща, като например пренебрегвам тренировки, или пък излизам най - рано в 22ч., защото по - рано ТОЙ е зает, или не се прибирам веднага след работа, за да се изкъпя и преоблека (както обикновенно правя) и тогава да изляза. Случвало се е и да отида на кино и да гледам филм, който никак не е в стила ми. И въпреки всичко никога не съм хленчила, а съм извличала положителното, защото първо не съм такава жена и второ не мисля, че мъжете харесват мрънкащите жени. Е, както разбирате винаги аз съм тази, която се съобразява, разбира, изчаква и изслушва. А всъщност кара ли ме някой да го правя? Имам ли повод да отстъпвам? Не! Аз сама го решавам. И защо? Ами това е въпросът, който си задавам тези дни! Не обичам да питам "защо не се обади", "защо не отговори на смс-а", защо това и онова? Но не защото не ме интересува. Просто не обичам да притискам човек, да го карам да се чувства завързан и задължен да прави неща, които не са му приятни. Ако той иска, ще ги направи, нали така? Никога не задавам въпросът "кой се обади" и не надничам в чуждия телефон. А по природа всъщност съм доста любопитна. Истината е, че имам лошия навик в началото да оставам другия да постави правилата в отношенията ни. Той, с действия да покаже каква връзка иска. И го правя, защото винаги ми е било много интересно как си представя отсрещния човек нашата връзка. Това разбира се не означава, че аз не държа на нищо. Напротив! Всъщност съм претенциозен човек с труден характер (поне така говорят за мен). Кръщелникът ми винаги е казвал, че искам прекалено много и търся прекалено идеални мъже. А такива няма и аз ужким го знам. Защо тогава никога не отстоявам своето? Та нали съм жена? Нали така правят жените - тропват с крак и докато не стане тяхното не отстъпват. Да, но докъде ще стигнем с инат? В последните години, като че ли не искам да се инатя и ми е все по - трудно. Защото с инат връзка не се гради. Нужни са компромиси и то много повече от колкото дори си представях. Но не само от едната страна. А да оставиш мъжа да си мисли, че той води връзката от първите дни май се оказва голяма грешка. Защото както го свикнеш в началото, най - вероятно така ще остане и за в бъдеще. Но това, че пренебрегвам собствените си интереси съвсем не означава, че така ще продължа до безкрай и че ми харесва. Аз просто си правя изводи и преценявам изнасяли ми или не? А защо така постъпвам? Не знам? Защо не отстоявам принципите си от самото начало? Например аз по принцип държа да ме изпращат до вкъщи. Нещо, което най - вероятно всички жени харесват. Но ако човека няма кола или пък живеем далече един от друг винаги отстъпвам, съгласявам се и се прибирам сама. В крайна сметка аз съм силна жена и мога да преодолея това и да си затворя очите. "Това не е най - важното" си казвам в тези моменти. Нещо друго - преди повече от 7 години веднъж се бях замислила върху въпроса "защо ние жените чакаме винаги мъжа да се обади"? Ами как ли се чувстват те, защо винаги те трябва да показват внимание и загриженост? Нима те нямат нужда от това? И затова сега има доста случаи, в които аз търся, аз звъня, аз се интересувам. И не се чувствам по - малко жена от това, повярвай те! Просто не мисля, че всичко това трябва да идва само от едната страна. Но все пак мъжа е мъж и трябва да покаже мъжко отношение. Та нали е силната половинка? Защото аз мога и сама да си плащам сметките, мога да излезна и с приятелка, мога да си напазарувам и сама, мога да си намеря дори с кой да правя секс или кой да ми направи дете, ако чак толкова много го искам. И тогава защо ми е ТОЙ? Та аз се справям прекрасно и сама, но важно е да знаеш, че някой те подкрепя и е загрижен за теб. Тогава когато имаш нужда, тогава когато си болен, тогава когато се почувстваш слаб и несигурен. Само че тогава те си казват - "тя е силна, ще се справи и сама". Ама не винаги е точно така. Защото и ние жените имаме своите трудни моменти и принципи, от които не сме склонни да се откажем. И не са ли ви те ясни, нали сте Мъже? Докато ще сте неориентирани, малки дечица?
Истината е, че в последните около две години поставях работата на първо място. Висях там често пъти до по - късно, пропусках срещи с приятели, семейни вечери, вкарвах малко повече емоции, от колкото трябва, защото исках работата да се върши както трябва и в определените срокове. Е, доказах си, че го мога и мислех, че това ще ми донесе удовлетворение и в личен план. Но за жалост - грешала съм! Защото какво по - лошо от това сега да имаш възможността и средствата да живееш чудесно, но да няма с кого да прекарваш времето си достатъчно смислено, приятно и забавно. Какво по - хубаво от това да се прибереш след тежък работен ден и да намериш отехата и спокойствието, от които толкова много се нуждаеш. А тези неща нямат стойност, те са безценни. И не са плод на безкрайните дни прекарани в офиса, нито на безсънните нощи в търсене на правилното бизнес решение (което би ти донесло най - големи облаги). Тези неща се градят бавно и за тях трябва да отделяш време. Защото колко преуспяли хора по света имат "здрави" семейства? Малко, нали? Ами не може на всякъде да огреем. Трябва компромиси и на едното и на другото място, защото истината може би се крие някъде посредата? А средата е златната позиция, именно защото човек трудно се задържа дълго в това положение.
И все пак си мисля, че от близко минало на сам вече не правя толкова много отстъпки и не винаги се стремя да разбирам и изчаквам. Защо да го правя, ако това не се разбира и оценява? И най - вече, защо да го правя, ако човекът отсреща с нищо не показва, че го иска? И никога в очите не ти казва как всъщност седят вашите отношения и не дава никакви обяснения за своите необясними понякога постъпки. Нима аз не искам да бъда разбирана и уважавана? И нима аз нямам нужда от доказване на внимание и заинтересованост? Но за да получиш нещо, трябва и да дадеш.
