Има дни, има дни...

в които не върви... (група Такси)
Нали знаеш, сигурна съм, че и ти си ги усещал онези дни, моменти, в които нищо не може достатъчно дълго да заангажира вниманието ти. Нито телевизора, нито компютъра, нито книгата, нито готвенето, нито музиката. Просто седиш в къщи, сам самичък, на прага на предстоящия уикенд и се чудиш какво да правиш. Нито ти се говори, нито те свърта на едно място, не ти се и излиза. Липсва ти нещо, а не знаеш конкретно какво, прави ти се нещо, но не знаеш точно какво. А си сам в цял един апартамент и това прави самотата още по - дълбока. Точно предишната вечер си мислиш какъв купон можеш да направиш, дори и да не е купон просто можеш да се събереш с приятели и да подърдорите. Сам си все пак, защо да не използваш това време. Но петъшния ден минава в толкова работа и ангажименти, че изобщо нямаш време да помислиш за вечерта. И когато се прибираш установяваш, че всеки по това време вече си е направил плановете. Пък и просто нямаш настроение.
А и след като през деня научаваш за всичките провалени планове за морето съвсем се натъжаваш.
Ти в такива моменти какво правиш? Аз обиновенно пускам всички телевизори по стаите, и запалвам всички лампи. Може би търся начин да не се чувствам толкова сама и да направя атмосферата малко по - приятна за самата себе си. Във всяка стая предава различен канал. Обикаляш позяпаш тук малко, после там малко и то времето минава. С една дума цяла вечер правиш едно голямо НИЩО.
Почваш да мислиш как да излезнеш веднъж за винаги от това състояние, защото пред себе си поне можеш да признаеш, че ти често изпадаш в подобни моменти. Сякаш ги носиш непрекъснато в себе си. А нещата почти винаги зависят поне от двама души. Както в работата така и в личния живот. Ти никога не можеш сам да вземеш решението по въпроса, който те тревожи.
И така цяла вечер размишляваш, анализираш, бориш се с мислите и нищо не измисляш. Само се задълбочаваш и накрая се чувстваш още по - объркан. Започваш да си задаваш глупави въпроси, често пъти дори стигаш до още по - глупави изводи. Накрая вече се чувстваш толкова уморен от размисли и си загубил толкова време в безрезултатно лутане, че най - доброто, което можеш да направиш е да си легнеш и да заспиш, за да забравиш болката от това, че не си намерил начин да се почувстваш по - добре.
Мамка му, кой и какво ме е направило толкова чувствителна? И защо това все повече ми пречи от колкото помага? Как може в работата да си почти безкомпромисен, изпълнен с нестихваща амбиция, тичаш, гониш целите и ги постигаш, а излезнеш ли от офиса сякаш ставаш друг човек? Безкрайно лесно раним и вечно тъжен. Нима не искам да бъда щастлива?! Ами не мога да спра да мисля, как да го направя, дайте съвет?