Напредъка в България

през призмата на един българин от Америка, идвал си за последен път преди около 3 години.
Въпросният мъж всъщност е чичо ми, на когото ходих на гости през 2003г. за 3 месеца. Този месец той си беше тук за 2 седмици. Ще опиша няколкото позиции заради, които той заключи "Виждам напредък от преди 3 години до сега!":
1. Запълнените дупки по улиците - нещо заради, което предишния път, когато си беше в България отказа да вземе колата, която му давахме да ползва докато трае престоя му. Тогава каза "Мен ме е страх да карам в София, ще счупа колата с тези огромни кратери, които са се отворили или ще се блъсна някъде от съображение да избегна някоя дупка". Сега обаче именно той е един от заблудените и излъганите българи, които виждат хилядите ремонтни дейности извършващи се в момента в столицата и правят категоричноот заключение - "Има напредък". Но аз го попитах как правят ремонтите в Америка? Затварят ли всички възможни главни улици при това най - здравите и тези, на които само преди месец сложиха нова застилка? Колко време траят ремонтните дейности? И дали това се прави само веднъж на 4-ри години, когато предстоят избори? Само, че я попитайте американците колко време им издържа настилката? Те не просто запълват дупката да може да отбият номера за следващите 2,3 месеца, както се прави в България и затова булевардите ни са на това дередже.
2. Усмивките по лицата на хората - това не мога да твърдя, че не е вярно, защото живея в България и се движа по улиците всеки ден, а понякога толкова забързано, че нямам време да се огледам. Чичо каза, че предишния път като си идвал всички били едни намусени, сърдити, гледащи лощо и т.н. Сега е видял разлика. Дано да е така!
3. Младите правят място на по - възрастните - нещо, което според мен няма някакво особено развитие. То както си е било преди така си е и сега.
4. Работното време на магазините - преди 3,4 години било абсурдно да срещнеш магазин, който да работи в 20ч. Тук вече няма как да не се съглася. Има промяна!
Това накратко са нещата, за които говорихме и особено по точка първа възникна голям спор. След случката с дебитната ми карта се оплаках на чичио и за неуреденото ни електронно банкиране та и него го обсъдихме на бързо. Но поради други появили се обстоятелства прекъснахме този разговор. Така, че толкова за сега.
Дайте вашето мнение за това виждате ли промени в България в последните години? И както казваше едно време Тодор Колев "На къде вървим, на къде отиваме?"

Каша с дебитната ми карта

Цял петък, събота и неделя оперирам с дебитната ми карта, плащайки сметки по магазините. И в неделя отивам на банкомата пред Арена да си платя мтел-а, защото в противен случай в понеделник щяха да ми го спрат. И какво да видя? След като обиколих два банкомата и проведох три разговора с операторите в М-тел се оказа, че всеки банкомат ми дава различно салдо с разлика от към 100-тина лв., което никак не е малко. И не мога да си платя телефона, защото ми пише, че системата на М-тел на работи, а от друга страна те ме убеждават, че няма проблем. Е питам аз тогава, в коя нормална държава с претенции за присъединяване в Европейския съюз ще искам да направя една нормална операция, ще искам да дам пари и те няма да могат да ми ги вземат? В понеделник от банката ми обясняват, че събота и неделя (а в случая и петък, защото беше празник) се броят за един счетоводен ден и реалното салдо по картата може да се види чак в понеделник след 14, 15ч. Е, кажи ми как да не се ядосам, че в 4 дни от седмицата (от четвъртък следобяд до понеделник следобяд) аз нямам реална представа с какви пари разполагам? Мен какво ме интересува, че банката зависела от Борика пък тя не работи през почивните дни. Нали тези дебитни, кредитни и всякакви други карти са за това бе хора. Направете ги удобни за народа. Ако трябва в почивните дни операциите да се отразяват с 3,4 ч. закъснение, ама какво е това забавяне от 4 дни? Това е нечовешко. Поне сложете един надпис на банкомата, че дните от петък следобяд до понеделник следобяд се приемат за 1 ден. Не шокирайте хората. И нали всички банки зависят от Борика в крайна сметка, защо тогава всички банкомати не показват еднакви салда, а разликата са цели 100 лв.? Изобщо добре, че България им е удобна и е на стратегическо място инак кога ли щяха да ни приемат в Европа и аз се чудя.
Затова още вчера се регистрирах за електронно банкиране, че ми омръзна вече. Макар че и там ситуацията е същата, но поне няма да се налага да ходя толкова често на място в банката да проверявам салдото си след кашите, които се забъркват през уикендите. Пък и да видя аз с какви такси ме удрусват в крайна сметка!

Lazy weekend?!

Бях отредила изминалия уикенд да уча по испански и да правя наистина само това! И даже си повярвах. А какво се оказа? За петъка вече казах. Пък и не съжалявам. През останалите два дни от уикенда се чудех с какво да се занимая. В крайна сметка не съм излизала никъде, мисля. И двата дни минаха в чистене, готвене, подреждане, изпиране и прибиране на летни дрехи и обувки - нещо, което отдавна се каня да направя. Е, учих малко ама наистина малко. Даже и домашното не си написах. Не можах и да постоя до по - късно, защото щом стане 12ч. ми се залепват очите до другата сутрин. Явно режима, който съм си наложила си казва думата и 3 почивни дни определено не ми стигат, за да се пренастроя. Даже в интернет не съм се задържала много, само попрегледах някой неща, които ме интересуваха. Общо взето както виждаш доста активен уикенд, макар и да останаха доста неща за вършене, но такива винаги ще има. Този септември много празници, много нещо. Но свърши и скоро няма да има. Следващия е чак на 1-ви ноември, така, че трябва да се бачка!

Repetition for first time

Днес следобяд направихме една репетиция (за мен първа в живота ми) в залата на Бисер в Княжево. Знаех за това събитие някъде от вторник и много се вълнувах. Винаги съм обичала да пея, но за съжаление нищо не направих, за да развия тази своя дарба. Но ето случи се! Бях много ентусиазирана от мисълта. Но имах само един ден, за да подготвя две песни - Зомби на Кренбърис и известната песничка на Фор Нон Блондс :-). Те щяха да свирят още една песен на Нирвана. Разбрахме се да пробваме и Трейси Чапман, моята любима песен! Репетицията продължи 2 часа. На барабаните беше Жоро, китара Мъро, бас Тони, последните двама познаваш от блога ми. Беше супер яко! Аз много се изкефих, макар, че доста се притеснявах, защото освен на кариоке парти никога друг път не бях пяла на микрофон. Само в къщи на измисления микрофон, който ползвам, за спайп например. Та си чух гласа и не, че съм супер доволна, това едва ли може да се случи още от първия път, освен това аз винаги съм била доста критична към себе си, но поне не беше фалшиво. Мисля, че всички се справихме добре. Все пак в този състав се събираме за първи път, не се познаваме, така, че няма как всичко да е окей. Пък и шоу да става това е важното. Проблемът сега е, че аз доста се запалих. И се надявам да има и следващ път, нали Мъро? ;-). И макар мрачния, дъждовен, празничен петък емоции определено не липсваха. Добре отпразнувахме националния празник!

17.09.2006г. - ден на София или...

денят, в който ме кръстиха :-). Честито да ми е и няма да забравя да почерпа :-P!
Всичко запозна доста на майтап. Иво ми се обади предишната седмица да ме покани да му стана кръстница, но му казах, че не мога, защото аз самата не съм кръстена. А на мен от години ми се върти в акъла да се кръстя ама все отлагам. Така решихме да се кръстим заедно. Като първо кръстим мен, за да мога после да му стана кръстница заедно с Гери. Аз поканих Гери за кръстница и съм щастлива, че тя прие, защото сега си имам най - усмихнатата, добра и грижовна кръстница и съм горда с нея :-). Познаваме ме се отдавна и сме добри приятелки. Макар, че всичко стана доста прибързано, хич за нищо не съжалявам. Понякога човек няма нужда да прави безкрайни планове дори и за подобно важно събитие. Така докато през седмицата нямахме време да се уговорим за почти нищо, добре, че беше Гери да оганизира и подготви всичко, в събота се качихме на колата и отпердашихме за Пловдив. В неделя се качихме на Кръстова гора, за да направим кръщенетата. Мина бързо, попа направо ме изкъпа с букета с вода, добре, че кръстницата ми беше взела пешкир :-(. А Иво до мен не можа да се сдържи и се изсмя! От всичко най ми хареса когато попа каза, че от сега на татък всички грехове са ми опростени :-). Така, че сега...започвам на чисто. Разходихме се из Кръстова гора, където може да е свещено място, може да е един от 100-те национални обект, но на мен определено не ми хареса! Защо? Крсътова гора се намира в Родопите, на един доста висок хълм. Има много параклисчета и е някак доста объркано. Най - старото параклисче е най - красиво, запазило българския стил и култура. Всичките други са новопостроени с едни бели стени точно като болници. Просто ужасно! На всичкото отгоре, да, вижда се малко природа от хълма, ама някак не е много вдъхновяващо. Няма ама никаква подредба на всичките сгради, никаква организация, самата църква е доста бедна, малка и някак грозна дори. Ами на мен поне не ми хареса. Рилския манастир, Света Неделя в София, Александър Невски са сто пъти по - красиви. А може би просто аз отидох с по - големи очаквания, защото много бях слушала за това място. Както и да е. ПОвече едва ли ще отида. Взехме си кръщелните, разходихме се и си тръгнахме. След това обиколката продължи до Чудните мостове. Е, това вече е друго нещо. И беше много красиво. Още повече, че това не са мостове направени от човешка ръка, а природни образования. Намират се по пътя към Пампорово пак в Родопите. Местността е малка, така, че бързо се разглежда. Долу под едното мостче минава малка рекичка, в която си измихме лицата. Общо взето добър уикенд направих и посетих още две места, където не бях и стъпвала :-)
И както се бъзикахме по - късно сега Иво трябва много да ни слуша, но според него на нас се пада тежката задача да го глезим :-)

Да се пази онзи с червеният камион

Ако намеря онзи глупчо с червеният камион, който днес ми е ударил колата паркирана на улицата пред офиса ще му счупя всички стъкла и огледала и с нещо остро ще издраскам вратите от край до край, защото това се нарича безобразие. Не може да минеш, да удариш чужда кола, да счупиш заден десен мигач, да огънеш бронята точно там, където е капачката на резервоара, да обелиш боята и да имаш следа от одраскано от задната броня до предната врата и дори да не спреш да поемеш някаква отговорност. За България знам, че това е нормално, но не значи, че аз го приемам. Това на нищо не прилича! Сега съм тъжна и унила, защото количката ми е пострадала и много ме е яд. Не знам каква поука бих могла да си взема, защото си бях спряла както си трябва и имаше място тир да мине, а онзи глупак ме е ударил. По - късно днес разбрах, че някой от кооперацията над офиса го е видял, ударил ме е, слезнал е, погледнал на бързо и побягнал. А застрахователите може и да ми изплатят един мигач, ама не са на ясно, че на рено лагуна мигача върви с цялата задна 5-та врата, барабар с мигачи, стопове, задно стъкло и какво ли още не. Защото и в тази система правилата куцат!
Мамка му!

Честит първи учебен ден, мили деца!

За всички онези, които носят детското в себе си и винаги ще останат деца по душа макар и поотраснали.
Е, какво чувствате на този ден? Разтупкаха ли се сърчицата ви днес, когато видяхте хилядите деца да припкат към училище, носещи в ръцете си букети по - голями и от тях самите. Помните ли вашите училищни трепети? Запалихте ли фаровете на колите си, когато тази сутрин пътувахте към офиса? Или всичко е отдавна забравено?!

......

Днес не отидох на работа. Причината...

И пиша този пост на пук на всичките си обещания, които престъпих...та каквото ще да става. Защото сигурна съм, че много от вас, които ще прочетете този пост сте се чувствали по този начин, но човек трудно се осмелява да напише подобно нещо, защото е лично, защото ви прави слаби и уязвими....защото, защото...но на мен вече ми е все тая...аз така се чувствам, а тези неща са човешки, така, че не се чудете. Отдавна искам да го напиша, за да не седи в мен, защото няма на кого да го кажа или просто не искам да го казвам на никой определен човек в живота ми.

Вчера пак си легнах с мисълта за теб, която напоследък е все по – объркана и все по - променена. Чувстам различни неща, защото вече осъзнавам...осъзнавам онова, което с действията си ти доста отдавна започна да ми показваш. А от всичко най – лошо е пасивността с човека, който до вчера си наричал с най – милите думи на света. Инат в голяма доза, нерешителност, даже страхливост до известна степен, горделивост и още куп качества бяха причина всичко да се развие по този начин. Защото ти така го направи. А аз вече се отказвам да се боря за каквото и да било. Омръзна ми да разбирам, омръзна ми да се съобразявам в този живот винаги аз със всичко и с всеки. Искам и аз да бъда разбирана, оправдавана за действията си и обичана. Така, както аз го правех през цялото време.

Но всичко, което се случи и дори онова, което не се случи сега ме доведе до един въпрос. Дали това беше любов (защото аз така го чувствах) или беше интересна борба срещу невъзможността да бъдем заедно? Нещо, което се превръща в стремеж да постигнеш онова, което толкова много искаш и обичаш, а всъщност не си сигурен дали то би те направило щастлив. И щом се борих значи до сега вярвах, че ще бъде така, а вече все повече се колебая, когато виждам отношението ти. Защото не искам този човек до себе си. Който ми даде макар и малко, но незабравими мигове и добро отношение, накара ме да се почувствам най – щастливата и най – красивата, но ми донесе и най – много болка със свойта вироглавост. Аз може би по - скоро съм влюбена в красивия спомен, но вече не и в теб самия, защото го разваляш. А исках да вярвам, че може винаги да е така.

Казват, че в отношенията никога вина не носи само едната страна, но къде сбърках аз? Може би в прекалената искреност. Може би в доверието, което не знам дали искаше да заслужиш или аз сама ти го подарих. А може би в това, че просто те обичах. Така без задръжки, без набелязани цели, без материалност, без план как да прецакаш отсрещния, без почти нищо – само заради теб самия. Заради това, което знам, че си, тогава, когато не се инатиш. Заради това, което видях в очите ти онези дни от най - слънчевата ми пролет. И това май бяха единствените истински моменти!

Испански

Записах курс по испански (но не от нямане какво да правя) и сега тъкмо се връщам от първия урок. Доста амбицирано и нахъсано чаках днешния ден :-). Толкова го обичам този език. Едно време го учих в училище около 4 години, но не бих казала, че нещо научих. Класната ми тогава ми преподаваше точно по испански. После отидох в Америка и видях, че там след английския втория език, който се говори е испанския и много се зарадвах. След това в Холандия една вечер бях сама и ми беше много скучно. Включих телевизора и попаднах на страхотен концерт на някаква испанска певица. Бях много впечатлена и ме хвана много яд, че не можех да разбера какво се пее. Тогава си казах, че трябва да отида до Испания да науча испанския :-). Много бях впечатлена от цялото шоу. Защото това не беше просто концерт! След това някъде през май, юни получих предложение за работа в Мадрид, над което доста се замислих. В крайна сметка обаче винаги много съм харесвала този език и отдавна ми се искаше да направя тази крачка. Така, че сега съм като след сбъдната мечта :-).

Начало на филмовия уикенд

Ама изобщо не ми се пишеше тази седмица в блога. Затова пуснах само 2 неангажиращи постове. Не, че няма за какво да пиша, напротив май точно обратното, прекалено много емооции се натрупаха. Усещам, усещам нещо голямо, което се случва ... след което може да успея да си върна отнетата усмивка...но това са други теми, дето си обещах да не ги засягам тук вече много, много.
Сега пиша по друг повод. Този уикенд щях да ходя на море, но .... айде да не се отклонявам пак от заглавието. И понеже всички са ми криви се заинатих. Целия уикенд съм сама и ще гледам филми по цял ден в къщи. Не искам никой да виждам и чувам, ама изобщо.
Та още днес се прибрах малко по - раничко от работа и поставих началото на филмовия уикенд с Leaving Las Vegas. Този филм е доста старичък, отдавна седеше на хард диска ми, но не знам защо до сега все не успявах да го гледам.
The lake house обаче..., този филм е просто прекрасен! Или знаете ли, на вас може и да не ви допадне, но аз много пъти съм казвала, че всеки филм действа по различен начин на хората, в зависимост от житейския момент, в който те се намират. Едва ли добре ще мога да опиша какво точно ме развълнува, но ще опитам. В началото като го загледах ми се стори доста объркващ и дори леко налудничав. Историята разказва отношенията между Кейт (Сандра Бълък) и Алекс (Киану Рийвс), за които любовта наистина няма граници. Те се влюбват горещо, независимо, че живеят съответно в 2006 и 2004 година и консумират чувствата си само на хартия, чрез писма. Това е много романтично, но все пак искат да се докоснат. Дали ще могат или любовта е любов, защото боли? Когато дойде сляпата неделя, много неща губят важност – цвета на очите, дължината на краката в сантиметри и дори разстоянието между кварталите в километри... Много от моментите във филма са лишени от логика, защото в любовта често пъти няма логика. По принцип не е нормално мъж от 2004 и жена от 2006 да могат да си кореспондират чрез пощенска кутия, която при това сама си вдига флагчето. Странно е също да притежават едно и също куче в различните си времеви зони. Всичко бих дала да имам тази къща там на езерото, защото.........просто ми хареса. Стори ми се романтична и малко екзотична. Особено както е снимана с отражението във водата. В един момент обаче макар Кейт и Алекс да не знаят те се срещат и разговарят. Заговарят се за една книга, която на всяка цена още утре ще потърса да прочета - "Убеждение" на Джейн Остин. И ето какво казва Кейт за сюжета на книгата:
- Това ми е любимата книга. Прекрасна е. Става въпрос за... чакане. Има двама души, които се влюбват, но...моментът не е подходящ и трябва да се разделят. След години съвсем случайно се срещат. Знаят, че е минало много време и са чакали твърде дълго, и е късно да се получат нещата..........
После Кейт и Алекс се разделят.
Но идва времето за една уговорена среща, на която Алекс не се явява, а Кейт го чака твърде дълго. И ето го писмения разговор между двамата:
Тя: Ти не беше там, не дойде.
Той: Не разбирам, нещо трябва да е станало. Съжалявам! Имам две години, Кейт. Може да опитаме отново.
Тя: Не, Алекс. Твърде късно е. Вече се случи и не стана.
Той: Не се предавай, Кейт. Ами "Убеждение"? Ти ми каза, че са чакали, видели са се отново, получили са втори шанс.
Тя: Животът не е книга, Алекс. Може да свърши за секунда. Обядвах с майка ми на Дейли Плаза. Един човек беше убит пред мене. Умря в ръцете ми. И си помислих, че не може да свърши така на Свети Валентин. И си помислих, че всички хора, които го обичат и го чакат у дома, повече няма да го видят. После си помислих, ами ако няма никого? Какво е през целия ти живот никой да не те чака. Отидох до къщата на езерото да потърся някакъв отговор. И открих теб, и се изгубих. Изгубих се в тази красива фантазия, където времето е спряло. Но не е истинско, Алекс. Трябва да се науча да живея живота, който имам. Моля те, не ми пиши повече. Не се опитвай да ме намериш. Позволи ми да те оставя на мира....

И накрая свършва естествено с хепи енд, защото всички филми свършват така. И аз искам онзи момент, последния кадър от филма. И както един познат сутринта ми каза и аз малко ще перефразирам - такива моменти не може никой да ми даде. И ако на този етап мога да ги изживея с човека, който е в сърцето ми, и дори да е само един миг, искам го този миг, защото е мой и следващ може и да няма!

Силата на Къщата на езерото не е в идеално вързаните краища на историята и абсолютния синхрон между подробностите. Но ако пренебрегнете всички парадокси и гледате филма като приказка, ще можете да оцените красотата на сцените, да почувствате хиперромантичната атмосфера, да участвате в едно малко странно приключение, в което героите се разделят с логиката, за да се съберат. Съвсем нормално.

Е, не знам дали съм ви заинтригувала. Тук разказах само 2 или 3 момента от филма. Но има доста други, които също са впечатляващи. Гледайте го, заслужава си!
Аз продължавам с киното като ти пожелавам приятен и усмихнат уикенд!

Нова радост

Този ден си го бях заплюла за пазарен още от миналата седмица. Резултата са две покупки. Похвалвам се публично не за друго, а защото едното (якето - черно, кожено, класически прав модел идеално за пролетта и есента) искам да си го купя от три години, но всяка година оставам за следващата и така до днес, когато съм щастлива да нося на раменете си любимото ми яке (макар, че за щастие още е топло)! А този модел дънки харесах още преди година и половина, но бях сигурна, че на мен няма да ми стои добре ,макар че никога не бях пробвала. И винаги се обръщах след момичетата по улиците, които носеха подобни дънки. Е, сега вече може някой да се обръща и след мен :-) още повече, че точно там ми стоят най - гот.

Ходих на пазар отново сама. Така ми е най - добре и спокойно. Въпреки, че точно това разисквахме на скоро с един познат, който е на противоположното мнение. Но може би, защото е мъж. С жени трудно се ходи на пазар, аз съм се убедила в това! Всяка зяпа различни неща, суети се. Аз не съм такава. Обикалям бързо и мразя да пробвам 100 различни неща повечето, от които изобщо не са ми нужни просто ей така за тръпката. Не мога да си убия целия ден в шляене из магазините. Определено не ми е любимо.
Май и аз като други хора запълвам дупките в сърцето си с материални неща, но поне не се залъгвам, че това ще ме направи щастлива.
Днес се събудих отново в снощното си настроение и до момента никаква промяна. Не, че не се радвам за покупките, но те не могат да заменат други липси...

Лирично отклонение

Седях преди малко и си мислех....искам да си взема едно одеялце, да отида да седна на една полянка и да чета цял дел каквото там ми се чете или да си дърдоря с някой или просто да си лежа и да гледам небето
...защото в по - голяма дупка от тази вярвайте наистина не съм попадала!