Салса!

Един познат от две седмици ми разправя, че здраво се е запалил по салсата. Снощи се прибирах от Искър, където пак ходихме да караме джет. Стана късно, пътувахме в колата към София и един диск свиреше вече за не знам кой път. На изуст го научих! Разтърсих се за някакви други дискове. Никой от тях не беше надписан. Просто избрах един и го пуснах. И засвири...вълшебната музика на Los Panchos. Никога не го бях слушала. Сърцето ми се разтупка...испански език, обожавам го...Возех се, гледах през прозореца, полу полегнала, отнесена и потънала в мисли. Не казах нищо до София. Просто засилих музиката. Мечтаех си нещо, вече не помня какво (всъщност може би се досещам, аз все за едно и също нещо мечтая в последно време). Прибрах се в къщи някак тъжна и завладяна от ритмите. Потърсих в дата.бг испанска музика, но нямаше много резултати, даже почти никакви. Свалих доста латино и някакви други интересни неща, на които попаднах. Един от файловете беше озаглавен салса!
Днес ми гръмна суича при един токов удар, на който станах свидетел докато се къпех в банята. Сега нямам мрежа, а главния ми кабел за интернета е доста къс и стига само до прозореца ми, където всъщност си сложих суич съвсем на скоро. Пиша този пост седнала на леглото си с лаптопа, точно до прозореца, защото нямаше как да не споделя това. Чудех се какво да правя. Интернета не ми липсваше, защото...има и такива дни, в които компютъра дори не ми е интересен. Реших да видя какво се крие зад името на този файл "Салса". И попаднах на един прекрасен филм.
Салса е историята на едно момче, което свири на пияно, но в кръвта му кипи салсата. Отива в Париж, но се оказва, че никой там не приема момче от бяла раса. Просто не могат да си представят бяло момче да свири и още по - малко играе салса. Негов приятел му помага, докато най - накрая добива вид на истински кубинец и започва да дава уроци по салса. И както в приказките става, Реми се влюбва в едно момиче от курса. Но любовта е сляпа... Любимата му, която между другото е сгодена и на път да се омъжи се захласва по него и не разбира, че той всъщност е бял. Не искам да разказвам цялата история. Няма да е интересно на тези, които решат да гледат филма.
Но някой неща определено ще останат в съзнанието ми. Расизма...защо ли човек не може свободно да се захване с каквото си пожелае? С това, което е в сърцето и душата му, това, в което се чувства професионалист и способен да се раздава до край. Защо? Нима трябва да живеем в свят изпълнен с предрасъдъци? Не е ли глупаво да спазваме морал и закон когато става въпрос за един танц? Та ние белите какво, не можем да се отдадем достатъчно добре на музиката. Не защитавам белите, черните или жълтите, макар да не съм расистка. Но не е ли жалко да видиш как един млад човек зарязва бляскавото си бъдеще, за да преследва своята мечта и е спиран единствено от предрасъдъците на хората? За какво да се променя дори да става въпрос само за външния облик? Не е ли по - истинско да бъдем самите себе си? Стига с този театър. Ами какво да направя като не вярвам, че живота е една сцена, а ние актьорите, които играем на нея?
От друга страна аз не мога да си представя да живея в едновремешните условия на живот. Когато мъжът се избира от родителите по няколко признака - знатен род, образование, възпитание и т.н. Ми къде отива любовта бе хора? Вие нея за нищо я нямате! И ето какво става. Една жена се отпуска под акордите на салсата и какво се получава - танц изпълнен с толкова много чувство и еротика, колкото може би нямаше да види за цял живот, ако се беше омъжила за онзи очилатия. Но как нервно и стеснително излезна на дансинга, свита в нормите на поведение наложени от средата, в която живее, притеснена какво ще си помислят всички останали като я видят, и как само се поклащаше, нежно, като птичка, отворила широко влажните си очи, сякаш сега проглеждаше, седяла дълго време затворена в клетка, задушена и уморена. Това му се казва танц! Строгият поглед срещу предизвикателността, кой ще победи? Гледаш и усещаш как започваш бавно да се полюшваш и да се отлепяш от стола :-).

Ах, тази музика! Ех, това прозвуча като "Ах, този джаз". Но защо пък не? Какво значение има какъв стил слушаш, когато музиката те кара да летиш, тя е онова, което те пренася в друго измерение, където съществуваш само ТИ и ТЯ. И нищо друго не чуваш. Само нея!
От друга страна доста тъжно беше това, което бабата сподели със своята внучка. Изгубената любов, тази която я чакаш цял живот, накрая я срещаш, убеден - ТОВА Е! - но я губиш, тя побягва и не я виждаш никога повече. Всичко друго е фалш. Омъжваш се, мислиш си "добър заместител", но грешиш! Тъжно нали? Много вълнуващ беше момента, в който двамата възрастни се срещат след толкова много години, вече остарели и помъдрели, а той й казва "ти си същата, онази...". Та как би могла да бъде същата?! Но в неговите очи тя винаги ще остане същата!
А някой казват, че няма любов завинаги...!