Начало на филмовия уикенд

Ама изобщо не ми се пишеше тази седмица в блога. Затова пуснах само 2 неангажиращи постове. Не, че няма за какво да пиша, напротив май точно обратното, прекалено много емооции се натрупаха. Усещам, усещам нещо голямо, което се случва ... след което може да успея да си върна отнетата усмивка...но това са други теми, дето си обещах да не ги засягам тук вече много, много.
Сега пиша по друг повод. Този уикенд щях да ходя на море, но .... айде да не се отклонявам пак от заглавието. И понеже всички са ми криви се заинатих. Целия уикенд съм сама и ще гледам филми по цял ден в къщи. Не искам никой да виждам и чувам, ама изобщо.
Та още днес се прибрах малко по - раничко от работа и поставих началото на филмовия уикенд с Leaving Las Vegas. Този филм е доста старичък, отдавна седеше на хард диска ми, но не знам защо до сега все не успявах да го гледам.
The lake house обаче..., този филм е просто прекрасен! Или знаете ли, на вас може и да не ви допадне, но аз много пъти съм казвала, че всеки филм действа по различен начин на хората, в зависимост от житейския момент, в който те се намират. Едва ли добре ще мога да опиша какво точно ме развълнува, но ще опитам. В началото като го загледах ми се стори доста объркващ и дори леко налудничав. Историята разказва отношенията между Кейт (Сандра Бълък) и Алекс (Киану Рийвс), за които любовта наистина няма граници. Те се влюбват горещо, независимо, че живеят съответно в 2006 и 2004 година и консумират чувствата си само на хартия, чрез писма. Това е много романтично, но все пак искат да се докоснат. Дали ще могат или любовта е любов, защото боли? Когато дойде сляпата неделя, много неща губят важност – цвета на очите, дължината на краката в сантиметри и дори разстоянието между кварталите в километри... Много от моментите във филма са лишени от логика, защото в любовта често пъти няма логика. По принцип не е нормално мъж от 2004 и жена от 2006 да могат да си кореспондират чрез пощенска кутия, която при това сама си вдига флагчето. Странно е също да притежават едно и също куче в различните си времеви зони. Всичко бих дала да имам тази къща там на езерото, защото.........просто ми хареса. Стори ми се романтична и малко екзотична. Особено както е снимана с отражението във водата. В един момент обаче макар Кейт и Алекс да не знаят те се срещат и разговарят. Заговарят се за една книга, която на всяка цена още утре ще потърса да прочета - "Убеждение" на Джейн Остин. И ето какво казва Кейт за сюжета на книгата:
- Това ми е любимата книга. Прекрасна е. Става въпрос за... чакане. Има двама души, които се влюбват, но...моментът не е подходящ и трябва да се разделят. След години съвсем случайно се срещат. Знаят, че е минало много време и са чакали твърде дълго, и е късно да се получат нещата..........
После Кейт и Алекс се разделят.
Но идва времето за една уговорена среща, на която Алекс не се явява, а Кейт го чака твърде дълго. И ето го писмения разговор между двамата:
Тя: Ти не беше там, не дойде.
Той: Не разбирам, нещо трябва да е станало. Съжалявам! Имам две години, Кейт. Може да опитаме отново.
Тя: Не, Алекс. Твърде късно е. Вече се случи и не стана.
Той: Не се предавай, Кейт. Ами "Убеждение"? Ти ми каза, че са чакали, видели са се отново, получили са втори шанс.
Тя: Животът не е книга, Алекс. Може да свърши за секунда. Обядвах с майка ми на Дейли Плаза. Един човек беше убит пред мене. Умря в ръцете ми. И си помислих, че не може да свърши така на Свети Валентин. И си помислих, че всички хора, които го обичат и го чакат у дома, повече няма да го видят. После си помислих, ами ако няма никого? Какво е през целия ти живот никой да не те чака. Отидох до къщата на езерото да потърся някакъв отговор. И открих теб, и се изгубих. Изгубих се в тази красива фантазия, където времето е спряло. Но не е истинско, Алекс. Трябва да се науча да живея живота, който имам. Моля те, не ми пиши повече. Не се опитвай да ме намериш. Позволи ми да те оставя на мира....

И накрая свършва естествено с хепи енд, защото всички филми свършват така. И аз искам онзи момент, последния кадър от филма. И както един познат сутринта ми каза и аз малко ще перефразирам - такива моменти не може никой да ми даде. И ако на този етап мога да ги изживея с човека, който е в сърцето ми, и дори да е само един миг, искам го този миг, защото е мой и следващ може и да няма!

Силата на Къщата на езерото не е в идеално вързаните краища на историята и абсолютния синхрон между подробностите. Но ако пренебрегнете всички парадокси и гледате филма като приказка, ще можете да оцените красотата на сцените, да почувствате хиперромантичната атмосфера, да участвате в едно малко странно приключение, в което героите се разделят с логиката, за да се съберат. Съвсем нормално.

Е, не знам дали съм ви заинтригувала. Тук разказах само 2 или 3 момента от филма. Но има доста други, които също са впечатляващи. Гледайте го, заслужава си!
Аз продължавам с киното като ти пожелавам приятен и усмихнат уикенд!