......

Днес не отидох на работа. Причината...

И пиша този пост на пук на всичките си обещания, които престъпих...та каквото ще да става. Защото сигурна съм, че много от вас, които ще прочетете този пост сте се чувствали по този начин, но човек трудно се осмелява да напише подобно нещо, защото е лично, защото ви прави слаби и уязвими....защото, защото...но на мен вече ми е все тая...аз така се чувствам, а тези неща са човешки, така, че не се чудете. Отдавна искам да го напиша, за да не седи в мен, защото няма на кого да го кажа или просто не искам да го казвам на никой определен човек в живота ми.

Вчера пак си легнах с мисълта за теб, която напоследък е все по – объркана и все по - променена. Чувстам различни неща, защото вече осъзнавам...осъзнавам онова, което с действията си ти доста отдавна започна да ми показваш. А от всичко най – лошо е пасивността с човека, който до вчера си наричал с най – милите думи на света. Инат в голяма доза, нерешителност, даже страхливост до известна степен, горделивост и още куп качества бяха причина всичко да се развие по този начин. Защото ти така го направи. А аз вече се отказвам да се боря за каквото и да било. Омръзна ми да разбирам, омръзна ми да се съобразявам в този живот винаги аз със всичко и с всеки. Искам и аз да бъда разбирана, оправдавана за действията си и обичана. Така, както аз го правех през цялото време.

Но всичко, което се случи и дори онова, което не се случи сега ме доведе до един въпрос. Дали това беше любов (защото аз така го чувствах) или беше интересна борба срещу невъзможността да бъдем заедно? Нещо, което се превръща в стремеж да постигнеш онова, което толкова много искаш и обичаш, а всъщност не си сигурен дали то би те направило щастлив. И щом се борих значи до сега вярвах, че ще бъде така, а вече все повече се колебая, когато виждам отношението ти. Защото не искам този човек до себе си. Който ми даде макар и малко, но незабравими мигове и добро отношение, накара ме да се почувствам най – щастливата и най – красивата, но ми донесе и най – много болка със свойта вироглавост. Аз може би по - скоро съм влюбена в красивия спомен, но вече не и в теб самия, защото го разваляш. А исках да вярвам, че може винаги да е така.

Казват, че в отношенията никога вина не носи само едната страна, но къде сбърках аз? Може би в прекалената искреност. Може би в доверието, което не знам дали искаше да заслужиш или аз сама ти го подарих. А може би в това, че просто те обичах. Така без задръжки, без набелязани цели, без материалност, без план как да прецакаш отсрещния, без почти нищо – само заради теб самия. Заради това, което знам, че си, тогава, когато не се инатиш. Заради това, което видях в очите ти онези дни от най - слънчевата ми пролет. И това май бяха единствените истински моменти!