COLORFUL G@RDEN :-)

Моите мисли, онова което ме вълнува, впечатлява, тревожи и радва, което ме прави щастлива и тъжна и все пак това е моя живот, така както аз го виждам! Онази част от ежедневието ми, която искам да споделя с вас!

27 януари 2007

"Закъснели" мисли?

Не мисля, че тези мисли се появиха в главата ми след 8-те дни прекарани плътно в къщи. И не са плод на депресия, нито са резултат от конкретно преживяна случка. Още по - малко са насочени към даден човек.
По - скоро са изводи, които си правя с течение на времето, при срещата, контактите и раздялата с хора предимно от отсрещния пол. И едва ли откривам Америка с тях, но за мен са нови и затова ме вълнуват и учудват понякога.
Винаги много съм се дразнела на умението си прекалено лесно и бързо да се нагаждам към обстановката и хората. Така например, когато срещна някой и сметна, че ТОЙ си заслужава твърде бързо променям приоритетите и навиците си. Говоря за дребни неща, като например пренебрегвам тренировки, или пък излизам най - рано в 22ч., защото по - рано ТОЙ е зает, или не се прибирам веднага след работа, за да се изкъпя и преоблека (както обикновенно правя) и тогава да изляза. Случвало се е и да отида на кино и да гледам филм, който никак не е в стила ми. И въпреки всичко никога не съм хленчила, а съм извличала положителното, защото първо не съм такава жена и второ не мисля, че мъжете харесват мрънкащите жени. Е, както разбирате винаги аз съм тази, която се съобразява, разбира, изчаква и изслушва. А всъщност кара ли ме някой да го правя? Имам ли повод да отстъпвам? Не! Аз сама го решавам. И защо? Ами това е въпросът, който си задавам тези дни! Не обичам да питам "защо не се обади", "защо не отговори на смс-а", защо това и онова? Но не защото не ме интересува. Просто не обичам да притискам човек, да го карам да се чувства завързан и задължен да прави неща, които не са му приятни. Ако той иска, ще ги направи, нали така? Никога не задавам въпросът "кой се обади" и не надничам в чуждия телефон. А по природа всъщност съм доста любопитна. Истината е, че имам лошия навик в началото да оставам другия да постави правилата в отношенията ни. Той, с действия да покаже каква връзка иска. И го правя, защото винаги ми е било много интересно как си представя отсрещния човек нашата връзка. Това разбира се не означава, че аз не държа на нищо. Напротив! Всъщност съм претенциозен човек с труден характер (поне така говорят за мен). Кръщелникът ми винаги е казвал, че искам прекалено много и търся прекалено идеални мъже. А такива няма и аз ужким го знам. Защо тогава никога не отстоявам своето? Та нали съм жена? Нали така правят жените - тропват с крак и докато не стане тяхното не отстъпват. Да, но докъде ще стигнем с инат? В последните години, като че ли не искам да се инатя и ми е все по - трудно. Защото с инат връзка не се гради. Нужни са компромиси и то много повече от колкото дори си представях. Но не само от едната страна. А да оставиш мъжа да си мисли, че той води връзката от първите дни май се оказва голяма грешка. Защото както го свикнеш в началото, най - вероятно така ще остане и за в бъдеще. Но това, че пренебрегвам собствените си интереси съвсем не означава, че така ще продължа до безкрай и че ми харесва. Аз просто си правя изводи и преценявам изнасяли ми или не? А защо така постъпвам? Не знам? Защо не отстоявам принципите си от самото начало? Например аз по принцип държа да ме изпращат до вкъщи. Нещо, което най - вероятно всички жени харесват. Но ако човека няма кола или пък живеем далече един от друг винаги отстъпвам, съгласявам се и се прибирам сама. В крайна сметка аз съм силна жена и мога да преодолея това и да си затворя очите. "Това не е най - важното" си казвам в тези моменти. Нещо друго - преди повече от 7 години веднъж се бях замислила върху въпроса "защо ние жените чакаме винаги мъжа да се обади"? Ами как ли се чувстват те, защо винаги те трябва да показват внимание и загриженост? Нима те нямат нужда от това? И затова сега има доста случаи, в които аз търся, аз звъня, аз се интересувам. И не се чувствам по - малко жена от това, повярвай те! Просто не мисля, че всичко това трябва да идва само от едната страна. Но все пак мъжа е мъж и трябва да покаже мъжко отношение. Та нали е силната половинка? Защото аз мога и сама да си плащам сметките, мога да излезна и с приятелка, мога да си напазарувам и сама, мога да си намеря дори с кой да правя секс или кой да ми направи дете, ако чак толкова много го искам. И тогава защо ми е ТОЙ? Та аз се справям прекрасно и сама, но важно е да знаеш, че някой те подкрепя и е загрижен за теб. Тогава когато имаш нужда, тогава когато си болен, тогава когато се почувстваш слаб и несигурен. Само че тогава те си казват - "тя е силна, ще се справи и сама". Ама не винаги е точно така. Защото и ние жените имаме своите трудни моменти и принципи, от които не сме склонни да се откажем. И не са ли ви те ясни, нали сте Мъже? Докато ще сте неориентирани, малки дечица?
Истината е, че в последните около две години поставях работата на първо място. Висях там често пъти до по - късно, пропусках срещи с приятели, семейни вечери, вкарвах малко повече емоции, от колкото трябва, защото исках работата да се върши както трябва и в определените срокове. Е, доказах си, че го мога и мислех, че това ще ми донесе удовлетворение и в личен план. Но за жалост - грешала съм! Защото какво по - лошо от това сега да имаш възможността и средствата да живееш чудесно, но да няма с кого да прекарваш времето си достатъчно смислено, приятно и забавно. Какво по - хубаво от това да се прибереш след тежък работен ден и да намериш отехата и спокойствието, от които толкова много се нуждаеш. А тези неща нямат стойност, те са безценни. И не са плод на безкрайните дни прекарани в офиса, нито на безсънните нощи в търсене на правилното бизнес решение (което би ти донесло най - големи облаги). Тези неща се градят бавно и за тях трябва да отделяш време. Защото колко преуспяли хора по света имат "здрави" семейства? Малко, нали? Ами не може на всякъде да огреем. Трябва компромиси и на едното и на другото място, защото истината може би се крие някъде посредата? А средата е златната позиция, именно защото човек трудно се задържа дълго в това положение.
И все пак си мисля, че от близко минало на сам вече не правя толкова много отстъпки и не винаги се стремя да разбирам и изчаквам. Защо да го правя, ако това не се разбира и оценява? И най - вече, защо да го правя, ако човекът отсреща с нищо не показва, че го иска? И никога в очите не ти казва как всъщност седят вашите отношения и не дава никакви обяснения за своите необясними понякога постъпки. Нима аз не искам да бъда разбирана и уважавана? И нима аз нямам нужда от доказване на внимание и заинтересованост? Но за да получиш нещо, трябва и да дадеш.

2 Comments:

  • At 30 януари, 2007, Anonymous Guess Who? said…

    добре че не се престраших да коментирам първия път този текст. сигурно щях да кажа нещо агресивно, нещо нападателно, нещо за което да съжалявам. също така че не си права навсякъде и както ние грешим като мислим, така и вие го правите просто без да се замисляте ;-)
    но това което искам да ти кажа е (след 8 прочитане):
    думите са ти платина!

     
  • At 31 януари, 2007, Blogger Flower-che said…

    8 прочита? Ти се майтапиш?

    Не съм казала, че ние не грешим. Всеки греши! А специално за мен, знаеш, че винаги мисля ужасно много! Радвам се, че този пост е събудил в теб някакви мисли!

     

Публикуване на коментар

Links to this post:

Създаване на връзка

<< Home