Пак се загубих

и не че го търся, но пак имам оправдание. И то е, че когато създадох този блог си обещах да пиша нещата такива каквито са, а сега не мога да бъда докрай искрена за нещата, мислите и чувствата, който изпитвам. И затова много пъти почвах постове, които така и не довърших, защото не намирах точните думи да опиша събитията. Къде, защото са от една страна малко по-лични, от друга може би за някой мисли не съм съвсем права и предпочитам да ми се изяснят понятията преди да пиша. Но пък днес за пореден път си мислех, че горе-долу от както имам този блог аз си звуча объркано, така че едва ли за тези, които четат тук нещо ще прозвучи някак по-различно.
Да, устоях на някой от обещанията, които си бях дала малко преди нова година, само на едно не успях, но ще се справя и с него скоро усещам.
Годината почна много добре, до преди 1,2 седмици. След като достатъчно дълго се бях задържала в София през последните месеци, реших да си понаваксам малко. Наскоро отпразнувахме един рожден ден във Велинград, в средата на януари карах ски в Банско, ходих за един уикенд на Рибарица, а и Пловдив не подминах.
Казват че 40 дни преди рождения си ден човек винаги влиза в някаква дупка и аз като че ли сега се чувствам точно така. Ужасно! Тъкмо си мислех, че тази година няма да има повод за такива мисли и настроения, ама съм се лъгала изглежда. Това, с което за сега не мога да се справя са депресиите, в които успешно влизам и доста бавно излизам. А те ми действат на всичко и много се ядосвам. Напоследък рядко влизам в нета, извън времето през което съм на работа. Нещо не ми е интересно (да не повярва човек). Отдавна не бях чела и блогове, до онзи ден в понеделник, когато отделих близо час пиейки шейк придружен от кифла с масло и с интерес разгледах блоговете на някой познати от блогосферата. И си дадох сметка колко ми липсва всичко тук.
В работата общо взето всичко е наред. Магазина върви много добре тази година, но все още живея в страх, че ще има периоди, в които по цял ден никой да не влиза, както беше преди година. Иначе пак си имам проблеми с намирането на персонал, но като, че ли свиквам с това. Ще се оправя някакси. Не мога вечно да живея в притеснение.
Иначе пак съм болна, в петък се прибрах със запушен нос, легнах си и станах болна. И ужким само температура дето имах, нос, малко гърло туй онуй, но пък сили си имах не ми беше лошо. В неделя обаче взех да се сгромолясвам и вечерта нямах никаква сила и ми беше отпаднало. Изобщо хората ни дадоха 3 почивни дни и аз почти всичките ги прекарах затворена между четори стени, малко ме е яд.
И понеже имах много време четох из интернет разни информационни сайтове, гледах новини по нова, новини по бтв-и и не знам още къде и изслушах всички гледни точки за трагедията с влака София - Кардам. И нали добре умея да си ги представям нещата не се почувствах много добре. Снощи си легнах още в 18 ч. , защото ми беше лошо и криво, а и нямаше какво друго да правя. Лежах, спах, събуждах се... Приятел ми се обади да ме информира до къде да стигнали нещата с един общ познат катастрофирал тези дни в Румъния преди Украинска граница, мойта приятелка пък е в Ръмъния при Унгарската граница заради катастрофирал камион на нейната фирма и съвсем се депресирах. Заспах, тази сутрин се събудих естествено сънувах някакви подобни драми, говорила съм нещо на сън, доста нервно. Към 11 отидох до банката и заварих голяма опашка, но нямах избор и трябваше да изчакам. Наредих се, въртях се на ляво на дясно, взеха да ме хващат лудите и изведнъж чух нещо как силно се сгромоляса, обърнах се и след миг вече бях с насълзени очи и си сложих слънчевите очила. Една жена може би малко по-голяма от мен както си седеше на касата и разговаряше с касиерката просто припадна. Тя лежеше на земята, а покрай нея всички се суетяха, да се обадим ли на бърза помощ, какво да направим? Егаси тъпата история, пак се сетих за влака. После дойде майка й и се пооправиха, но шока беше голям. Аз изобщо не мога да издържам на подобен род гледки. Татко пък си счупи крака в петък и аз отново до такава степен се панирах като отидох да го взема от една трамвайна спирка, че после до Военна болница, доста трудно карах, левия ми крак трепереше от притеснение. И сега той лежи и мен много ме яд, че нищо не мога да направя, за да му помогна, просто трябва време.
Този пост май не беше много ориентиран и целенасочен, но поне ясно показа, че съм жива, побръщолевих си малко, както аз си мога и сега смятам да си лягам, че ми се спинка :-)