Марти на 1мес.

В събота най-сетне отидох да видя бебчето на моята приятелка. Много съм щастлива! На 30 май в 17.59, след дълго чакане получих следния смс от Ели:
"Родих Мартин, 3350кг, 50см, в 13.26ч., днес.Целувки"

Точно по това време карах кола някъде из Лозенец и отивах да взема брат ми от някакъв обект. Прочетох смс-а, много се зарадвах, отбих в дясно и първият, на който звъннах беше Тони, мъжът на Ели. Честитих му, макар изобщо да не осъзнавах. Бях много развълнувана. Това дете е като мое, чакахме го толкова дълго време, защото нещо май външния свят не му се струваше много интересен и не искаше да излиза, обсъждахме го толкова много преди да се роди и сега тепърва ще му се радвам СТРАШНО МНОГО. Още помня как като малки (преди около повече от 10 години) един ден седяхме на една пейка с Ели, сестра й и още други деца и всеки мечтаеше колко деца ще има като порасне. Доста забавно е било тогава, днес нещата разбира се са коренно различни.

Не можах да видя Марти по-рано, защото когато се роди аз бях леко хремава и не беше съвсем подходящия момент да отида. После заминах за Австрия и така. Но в събота му се нарадвах доста време. Купих му дрънкалка и дрешки и го гушках много. Всъщност честно казано в началото бях леко стресирана от размерите на бебето. Беше ужасно малко! Но какво ли искам аз от едномесечно бебе :-))? Когато влезнах Ели тъкмо го хранеше. Чудех се така, както го беше хванала дали няма да му падне главичката, много ме беше страх. Нали на малките деца до не знам си кой месец трябва да им се придържа главичката. Ели пък каза, че Марти учудващо за толкова малко бебе вече сам си държи главата и то доста стабилно. Не ми изглеждаше точно така, но аз нищо не разбирам. Затова в началото само гледах от разстояние, беше ме страх да го пипна. Наблюдавах и Ели, толкова ми беше странна и непозната с детенце в ръце. До вчера сякаш беше друг човек, с когото на около 18 години трудно човек можеше да ни прибере вкъщи, по цели дни се размотавахме нагоре и надолу, кой каквото и да правеше, аз все бях в Ели и Милена (сестра й), толкова концерти по народни танци ни минаха заедно, ходихме на турне в Румъния, празнувахме всеки празник заедно, даже мисля, че имам повече прекарани Нови Години с нейното семейство от колкото с моето, после за нещастие баловете ни съвпаднаха в един ден и бяхме много нещастни, миналата година тя се омъжи и сега си има Марти :-).

Само, че вече съм леля и трябва да поема някаква отговорност, така, че никой не ме дочака да се почувствам готова да гушна Марти, а просто ми го сложиха в ръцете. И аз как да го хвана да не го нарана, той е толкова крехък, че имам чувството, че ще се счупи. Докато го държах все си мислех нещо от сорта, че малките деца вероятно ръцете и крачетата им не са прикрепени много добре към тялото и трябва много да се внимавам едва ли не да не им се откъснат. Не знам, то странно звучи, но те са като някаква кукла, ако я натиснеш по-силно ще се счупи. Само, че изглежда не е точно така.

От 2 дни Марти го болеше ужасно много коремчето, защото започват коликите. И този тормоз влияеше на всички много зле. Той не просто ревеше, а се дереше, пищеше ужасно. И не защото беше гладничък или нещо друго, а просто заради коремчето му. На всичкото отгоре не се хранеше добре и това допълнително изнервяше родителите му. Прекарах 3,4ч. там и се чувствах силно безпомощна, държах в ръцете си Марти, който си свиваше коремчето от болки и не знаех какво да направя. Ели се сети (явно някой и беше дал този съвет) да затопли хавлиена кърпа с ютия и да му я сложим на коремчето за успокоение. Така и направихме и аз гушках дечкото с кърпата, която го някъде го успокояваше и той се унасяше. Но до един момент, после пак силно започваше да плаче. Не можа да спи и 15 мин на обяд и вече се виждаше колко е уморен от напъване за рев, целия се беше изчервил и изнервил. А ние трима души седим, гледаме и се чудим какво да правим. Давахме му една преварена вода с копър и забравих още какво имаше в нея (тя е специално против колики), но не помогна особено. Не знам, на моменти беше спокоен (4-5 мин.), после пак започваше да плаче. Кофти работа. Това детенце се усмихна само веднъж докато бях там :-(, беше толкова уморено! Ели каза, че от 1 седмица вече не спи на обяд и това ми се видя извънредно странно. Знам, че децата дори в детската градина още спят на обяд. Иначе Марти няма проблем с позите, може да си лежи както го сложиш в скута си. По-добре му беше да си лежи по корем, защото от притискането спираше да го боли. Ето няколко снимки на малкия сладур, макар и изглеждащ толкова немощен и почти нищожен в ръцете ми.

Пожелавам му да е здрав, силен, усмихнат и да изживее прекрасно и щастливо детство!

Написах този пост, защото Марти ме накара да усетя нещо за първи път. Когато си тръгнах и се качих в колата карайки си мислех, че за 3,4ч. аз бях забравила за всичките малки и по-големи проблеми покрай себе си. Той ме беше пренесъл в своя детски свят и бях изцяло подвластна на това изживяване. Неусетно се бях откъснала от всичко, което ме тормозеше преди това. Чувствах се някак безгрижно в съботния следобед, свободна и щастлива. Как едно дете успява да те разтовари толкова лесно, дори с плача си? Нищо друго до сега не ми беше действало така!