Белоградчишките скали

Това, че тази и миналата седмица имахме само по 1 почивен ден съвсем не ми попречи да се размърдам пък даже и с риск да не си почина. То май цял живот няма да ми стигне да се наспя, поне напоследък така си мисля. Така, че луд умора няма :-).

Този път дестинацията беше Белоградчишките скали.

Е, то вярно, че се получи малко автомобилен туризъм, защото повече време пътувахме от колкото се разхождахме, но беше хубаво. Доста се смяхме, много жега беше, направо се учудих как може да е толкова топло, не бях подготвена, но какво ти пука.
Снимахме се, аз много обичам, макар, че напоследък нещо не ме влече както преди. Но пък има доста щури снимки, защото доста се бяхме разлигавили нещо, а и то от това слънце... На места скалите бяха доста трудно достижими, разбирай стръмни и без чужда помощ както виждаш трудно би могъл да се справиш.

Да не говорим колко стръмни стълби имаше

Всъщност местността Белоградчишките скали е интересна, няма много за гледане и ходене, но е красиво, като се качиш най-отгоре се вижда голяма част от планината и градът в подножието.

Само, че самия град Белоградчик е доста скучен, безлюден, няма къде дори да хапнеш. Три пъти обиколохме центъра, за да намерим 2 заведения, в които ни бяха казали, че готвят вкусно, но то пукнат човек нямаше вътре, как да седнеш? Доста съмнителна работа! Тръгнахме по пътя към София и седнахме в едно крайпътно заведение, много яко! Съжалявам, че не снимах. Освен, че беше много вкусно, бяхме седнали на една маса сгушена между едн високи дървета, единствената, която беше така отделена. Толкова ни хареса, че забравихме да станем и закъсняхме, защото в 19 ч. имах час за маникюр. Толкова бързахме, че на задната седалка брат ми от чудене каква пакост да свърши и къде да се поразровичка се беше завързал много смешно с двата колана.

От скоростта убихме и много мушички та в София някой усърдно трябваше да се потруди за външния вид на колата :-)). Познай на кой се падна честта?