Там където времето сякаш беше спряло

Местоположение: с. Спатово - южна България
Ден: 15.10.2006г.

Това е родното място на баща ми. Тъй нареченото ми село, където съм била точно няколко пъти. Отдавна си мечтя да отида там само, за да направя снимки. Имах някои идеи в главата, които така и не можах да реализирам, защото нямах достатъчно време. А имаше толкова неща за снимане..., защото там сякаш влизаш в друго измерение, сякаш времето беше спряло и хората живееха в друга ера. Толкова порутени къщи, толкова тъга и болка беше изписана по лицата на старците, които видях. Та там дори няма училище, няма хранителен магазин, който да работи събота и неделя, нито кафе, нито сладкарница, да не говорим в какво състояние бяха кметството и други общински сгради. Улиците са прашни, неравни, защото по тях липсва асфалт. И понеже бяха дни на гроздобер дори селото беше празно, защото всички се трудеха по нивите! Земята в този край обаче е доста плодотворна. Именно поради този факт всеки двор беше отрупан с реколта може би, защото като си помисля това е единственото занимание на живущите в това забравено кътче от земята. Там, където всичко имаше различен цвят и значение.
Някой отглеждаха ябълки:

Други зеле:

Трети бранеха гроздето от гладните пилци:

Имаше дворове отрупани в чушки:

За магазина за хранителни стоки или по селски наричан "Смесен магазин" ще ви оставя сами да си направите извода:

А местната селска кръчма имаше отчайващ вид:

Все пак тук обаче спокойствието беше на почит. И малкото хора, които видях крачеха бавно, спокойно за никъде небързащи. Живеха в къщи - истинска заплаха за човешкия живот:

Толкова потискаща атмосфера, там където дори ценностната система беше по - различна и живота не беше живот, а борба за оцеляване! И чак когато човек се докосне до подобно кътче може да оцени какво притежава. Върнах се толкова години назад, там където като дете прекарах 2 седмици от лятната си ваканция тичайки безделно по цял ден, а от въпросния смесен всеки ден си купувах по една дъвка за колко ли хиляди стотинки бяха тогава не помня. Вървях и гледах с отворена уста, не че това село някога е било богато и красиво, но странно е чувството да се върнеш толкова много години назад и да крачиш по същите тези прашни улици, да подишаш от техния въздух, да изживееш дори за 1 час техния живот!