Случайна среща

В квартала на майка ми и баща ми живее една много стара позната, с която работех в първата си работа когато бях на 16. Веднъж преди месец бях спала при наште и на сутринта минавайки през парка по път към работа чух, че някой ме вика "Цветиии, Цветии". И макар със слушалките в ухото я чух едва, едвам. Много се зарадвах да я видя, тя беше тръгнала с малката и дъщеричка на разходка. Казах ме си 2,3 думи, разменихме си телефоните и тръгнах.
Днес се връщах от работа и вървях към майка ми и баща ми. Слезнах от маршрутката и минах пред нейниа блок дълго време преди да наближа си помислих "Сега Мимето, ако ме вика от някъде пак няма да я чуя". Вървях, оглеждах се, не я видях, пресякох улицата, която разделя нейния блок от блока на майка ми. Успоих се, че никой от никъде не ме е викал и както си вървя минах през две деца, които си играеха на топка и изведнъж някой почна да ми вика ама вече разярено. А Мимето търчи и ме прегръща. Умрях от смях. Каза, че крещяла със все сили, как съм могла нищо да не чуя. Та и разказах какво невероятно съвпадение се е получило. От дума на дума се разбрахме да пием кафе след 20-тина минутки.
Та поредната семейна двойка с дете. Те май нямат брак де, но аз ги познавам от 10 години, а като се запознах с тях те поне вече 5 години бяха заедно. То направо цял един живот. Та говорихме за стари познати, кой се е оженил, кой колко деца има. Сетих се стари истории. Когато бях на 16, аз дива, а тя винаги ме е превъзхождала по лудост и който ме познава може да си представи какво значи това.
После вървях към вкъщи потънала в мисли. Как се променят нещата? И времето минава. Пред вратата на апартамента вечерта ми приключи с мисълта "Вече дори няма с кого да отида на море" - женени с деца :-(