Наполедък си мисля....

За това, че работата не е всичко в този свят, но пък и само с любов не се живее. Мамка му защо тогава е толкова трудна средата, в която да имаш и от двете по - малко, за да си най - щастлив?
И лъжите или по - скоро "евтини номера" продължават да ме преследват. И винаги много съм се дразнила, когато добре разбираш, че някой не е за теб, не че е лош, но просто ти няма да се разбереш с него, не ти допада по някакви причини и др. И нещата се обръщат. Той почва да върти номера, някви съвсем елементарни, нищо кой знае какво и аз почвам да се дразня ама страшно много . И почвам да мисля за това, да се ядосвам, развалям си настроението, спира да ми се прави каквото и да било (то и без туй нямам време да правя каквото си искам). А ако ти обръщат внимание, опознавайки даден човек си казваш, че няма смисъл, не те кефи, не ти пука, все тая ти е, абе не е това човека. Е, кажете ми какво е това явление. В един момент ама толкова не ти пука, че каквото и да се случи не ти прави впечатление, в друг момент обаче яко се дразниш и почваш да се сещаш за минали случаи. В които си бил същото пате, защото то излиза, че наистина си пате.
Ебаси, пак зациклих.
Чувствам се убита от работа. Честно казано в момента мисля, че работя и повече от американците. На края на деня не мога и името да си кажа дори. Вървя и спя, говоря по инерция, блея..неща, толкова нетипични за мен. Работата така е заангажирала ума ми, че през деня не мога да се сетя за нищо друго. За нищо свое, за нищо лично. То не и че има за какво да се сещам, при положение, че я карам от работа в къщи и обратно.
В крайна сметка се питам едно. Кое е онова нещо, което би ме направило усмихнато и щастливо цвете? За сега знам едно, това не е нито кариерата пък и любовта не е :-(