COLORFUL G@RDEN :-)

Моите мисли, онова което ме вълнува, впечатлява, тревожи и радва, което ме прави щастлива и тъжна и все пак това е моя живот, така както аз го виждам! Онази част от ежедневието ми, която искам да споделя с вас!

20 май 2006

Резюме от последните дни

Няколко дни не пиша, защото се чудя как да изразя чувствата и събитията, които ми се случват, а и толкова мисли са нахлули в главата ми...
Свърших вече с моите лекари, всичко си изясних покрай главоболието, пристъпите, ангината, даже си направих снимка на белия дроб за успокоение. За месец, два обиколих толкова лекари, че вече ми се плаче :-(.
От понеделник започвам физиотерапия 3 седмици. Купих си ортопедична възглавница, още не мога да свикна с нея и заспивам малко трудно. Ето и нещо интересно, което научих от двама лекари. Преди две седмици първия невролог, който посетих ми зададе много въпроси. Той има две специалности невролог и психиатър. Заговорихме се нещо и аз споделих с него, че непрекъснато сънувам, много дълбоко и сутрин се будя много вглъбена в съня, с отварянето на очите си чувствам една ужасна умора и съм ама много неадекватна (което за мен не е обичайно, защото обикновено се разсънвам почти веднага след като стана от сън и почвам да пея :-P), сякаш известно време съм живяла друг живот, в друг свят. Той ми зададе само един въпрос - дали сънувам цветно, имам ли цветове в съня си. Аз, като че ли винаги съм сънувала в черно - бяло. Толкова неща си говорихме, че забравих да го попитам какво означават цветовете и каква е разликата. Но онзи ден бях при личната ми лекарка, с която се разприказвахме за интересни неща и я попитах. Тя ми обясни, че когато сънуваш в черно - бяло, значи преживяваш нещата емоционално (УЖАСНО ВЯРНО!), когато в съня ти присъстват цветове по - скоро се явяваш като страничен наблюдател, без да обръщаш особено внимание на всеки детайл. Всъщност аз до скоро не бях така - винаги съм сънувала, но никога не съм се чувствала така. Това ми се случва от около два месеца и наистина е много неприятно. Сега като се събудя сутрин по 40 минути лежа и се чудя какво става, осмислям съня, превъртам го като на лента и разглеждам всяка подробност под лупа. Говорихме си за разликата между психолог, психиатър и психоаналитик.
Но настроението ми наистина е много моментно. Излезнах от лекарския кабинет усмихната и изпълнена с оптимизъм, че ще се оправя, но вчера и днес усмивката ми пак се загуби. Може би покрай работата ми, макар и в момента да не работя по обичайния начин, може би заради решения, които толкова месеци вече не мога да взема, може би заради наближаващия утрешен ден, свързан с един спомен от преди точно 1 година, по който повод написах разказа "В просъница", може би покрай някой, който ужасно много ми липсва... Тази сутрин се събудих и лежах 1 час и 45 мин и просто си мислех...за сватбата на моята добра приятелка, за предстоящата сватба на един бивш съученик, за един аборт, за който разбрах вчера, за детето на друга моя приятелка, за нещата от живота и аз в него. В това състояние обаче всеки ден карам и кола и все по - често се хващам в разсеяност, слушам някоя песен (защото не мога без музика!), гледам напред, карам напред и пред себе си виждам само пътя, нищо друго и става все по - зле! А знам, опасно е, с това шега не бива.
Вчера пак направихме опит да се съберем бившия клас (за предишната среща писах тук, тя беше почти безпаметна ;-)), но повечето бяха по морето, Гърция и т.н. затова се видях само в 4-ри съученички. Поклюкарстваха, рядко ставам свидетел на подобни разговори, но е интересно да слушаш като страничен наблюдател. Не казах нищо почти през цялото време. Но прекарах добре, разсеях се. Мисля, че пак ще се срещнем скоро.
През почти изминаващата седмица ходих и за първи път на солариум. Да, знам колко е вреден, но исках да опитам. Сега обаче се зарибих, а бях напълно убедена, че от веднъж няма да има никакъв ефект. Нищо подобно, къде съм си по принцип мургава, сега съм с още по - бронзов тен и много му се радвам. Мисля утре пак да отида :-), то си е готино - лежиш си, един вентилатор ти духа приятно, пръскаш си водичка ако искаш, слушаш си песнички :-)
Днес пък изпълнявах ролята на ел. техник в новия офис. Понеже нямаше кой помолих баща ми да ми покаже как да си сменя контактите и ключовете. За сега научих само правилата за контактите, но съм голям майстор, занулявам като правя мост от допълнителен кабел, защото тези българи пак са си оставили ръцете като са ги изработвали. Ключовете са дело на татко. Но не е кой знае каква философия :-), даже и за една жена, така, че утре, ако остана без мъж (а такава вероятност съществува) не ме мислете ;-))

9 Comments:

  • At 23 май, 2006, Anonymous Guess Who? said…

    Цветето написа: така, че утре, ако остана без мъж (а такава вероятност съществува) не ме мислете ;-))

    Не мисля че такава вероятност съществува изобщо, даже не знам как се промъква и минава през умната ти главица...

     
  • At 23 май, 2006, Blogger Flower-che said…

    Ми минава ми все по често :-(

     
  • At 23 май, 2006, Anonymous Guess Who? said…

    ами от теб зависи общо взето, но съм склонен да се съглася, че хубавите неща се случват рядко, и то когато си готов за тях. А за теб трудно ще се намери мъж, поради факта че трудно някой ще ти отива... просто бисерите са обречени на самота...

     
  • At 23 май, 2006, Blogger Flower-che said…

    Благодаря за комплиментите!
    Звучи тъжно обаче, защо му е тогава на човек да бъде бисер, ако е сам и няма кой да го оцени?
    Да, хубавите неща се случват рядко, а на мен още по - рядко :-(.
    Аз нямам късмет, а това изглежда е голям проблем. Не съм легнала да умирам, но това доста скапва човек.
    И не ме интересува как ще прозвучи, защото с теб се познаваме отдавна, но в последно време си дадох сметка на колко силна обич съм способна. Ако заобичам някой, той би бил истински щастлив и адски подкрепян и обичан мъж. Само, че не срещам подходящия ;-)
    А може би някъде в мен е вината!?

     
  • At 23 май, 2006, Anonymous Guess Who? said…

    нещата се случват когато човек е готов за тях, това трудно се осъзнава, но от досегашният ми опит, изглежда да е точно така. И е забележително че се случват не когато ти си мислиш че си готов за тях, а когато наистина си готов за да можеш да ги приемеш в пълната им светлина - и тъмнина понякога...

     
  • At 23 май, 2006, Blogger Flower-che said…

    Излиза, че аз не съм готова ли?
    Аз не мисля така, но наистина може и да греша, идея нямам.
    Мислех, че съм готова...и мамка му тъпата ми главица продължава да е на същото мнение :-(

     
  • At 02 юли, 2006, Anonymous Teri said…

    Човек не може да знае дали е готов за нещо или не. Поне така си мисля. Не и когато става дума за правилния човек. Ти си мислиш че си готов, но няма никой, който да ти харесва. Или пък има такива, които много харесваш, но в същото време вярваш, че не си готова. На какво се дължи това, страх от нова болка? Животът е кратък, трябва да се живее. Помисли си колко хубави неща могат да се случат, ако скочиш, а не мислиш за болката и за това, че не си готова. Човек не може да бъде готов за любовта, освен ако не е принцеса в замък и чака принца, за да му спусне своите коси и да каже - Принце, теб чаках!
    Затова Цвети, знай, че когато видиш правилния човек, сърцето ти няма да пита дали си готова :) То ще тупа-лупа, ще лети, отново ще бъдеш разсеяна и ще гледаш пътя замечтано, но не с тъга, а вярвам, със щастие и радост :) Желая ти го от сърце! :)

     
  • At 03 юли, 2006, Blogger Flower-che said…

    Благодаря за пожеланията! Звучат наистина искренни.
    Да точно страх от следваща болка плюс страшната обърканост в сърцето и душата ми. Сега предпочитам да мисля малко повече с разума, а не винаги със сърцето си. Може би това да е правилния начин не знам. Искам да бъда наясно със себе си, защото имам чувството, че в момента не мога да взимам ясни решения. Искам да се науча да се владея, най - вече в чувствата в любовта си. Защото за доста неща аз съм си виновна, при положение, че се поддавам толкова лесно. Не мога никого да виня за това!
    Но аз пък знам и вярвам, че човек донякъде може да си отговори на въпросът дали е готов за някой неща от живота.

     
  • At 03 юли, 2006, Anonymous Teri said…

    - Какво трябва да направя, за да се потопя в пустинята?
    - Вслушай се в гласа на сърцето си. То знае всичко, защото ти е дадено от Всемирната душа и един ден ще се върне при нея.
    Изминаха още два дни в мълчаливо яздене. Алхимикът бе станал още по-предпазлив, защото наближаваха зоната с най-ожесточени сражения. Момчето се опитваше да чуе гласа на сърцето си.
    Никак не му беше лесно да разбере сърцето си. По-рано то винаги бе готово да тръгне на път, а сега искаше да пристигне на всяка цена. Понякога сърцето му часове наред разказваше истории, изпълнени с носталгия, друг път се трогваше от изгрева на слънцето в пустинята и караше момчето скришом да плаче. Когато заговореше за съкровището, сърцето му туптеше по-бързо, а ритъмът му се забавяше, когато очите на момчето блуждаеха в безкрайния хоризонт на пустинята. Никога не замлъкваше, дори и когато момчето не разменяше нито дума с Алхимика.
    - Защо трябва да слушаме гласа на сърцето си? -попита момчето един ден, когато бяха спрели, за да нощуват.
    - Защото съкровището е там, където ти подскаже сърцето.
    - Но сърцето ми е неспокойно - каза момчето. - Сънува, вълнува се и е влюбено в едно момиче от пустинята. Непрекъснато ме разпитва за нещо, а когато мисля за Фатима, по цели нощи не ми позволява да заспя.
    - Това е добре. Означава, че сърцето ти е живо. Продължавай да се вслушваш в това, което иска да ти каже.
    През следващите три дни те срещнаха няколко въоръжени мъже и забелязаха други да се появяват на хоризонта. Сърцето на момчето заговори за страха. Разказваше му истории, които бе чуло от Всемирната душа. Истории за хора, тръгнали да търсят съкровищата си, но които никога не са ги намерили. Понякога плашеше момчето с мисълта, че може да не достигне до съкровището или че може да умре в пустинята.
    - Сърцето ми се опитва да ме предаде - каза момчето на Алхимика, когато спряха, за да починат конете им. - Не иска да продължа пътя си.
    - Това е добре - отвърна Алхимикът. - Доказва, че сърцето ти е живо. Естествено е да изпитваш страх, след като си заменил за един сън всичко, което си постигнал.
    - Тогава защо трябва да слушам сърцето си?
    - Защото никога не ще можеш да го накараш да замлъкне. Дори и да се престориш, че не чуваш това, което ти казва, то винаги ще бъде тук, в гърдите ти, повтаряйки непрестанно това, което мисли за живота и за света.
    - Дори и когато се опитва да ме предаде?
    - Предателството е удар, който ти не очакваш. Но ако познаваш добре сърцето си, то никога няма да те предаде. Защото ти ще знаеш какви са мечтите и желанията му и ще се съобразяваш с тях. Никой не може да избяга от сърцето си. Затова най-добре е да се вслушаш в това, което казва. За да не успее никога да ти нанесе удар, който не си очаквал.
    Момчето продължи да слуша гласа на сърцето си, докато вървяха през пустинята. Започна да разбира неговите хитрости и уловки и да го възприема такова, каквото бе. От този момент нататък престана да се страхува. Вече не искаше да се връща назад, защото един следобед сърцето му каза, че е доволно. "Ако понякога протестирам, то е само защото съм човешко сърце, а сърцата на хората са устроени така. Страхуват се да осъществят най-големите си мечти, защото мислят, че не ги заслужават или пък че няма да ги постигнат. Ние, сърцата, умираме от страх само при мисълта за любов, изчезнала завинаги, за мигове, които биха могли да бъдат прекрасни, а се е получило обратното, за съкровища, които биха могли да бъдат намерени, а са останали завинаги заровени в пясъка. Защото ние много страдаме, когато това се случи."
    - Сърцето ми се страхува, че ще страда - каза момчето на Алхимика една нощ, когато гледаха тъмното небе.
    - Кажи му, че страхът от страданието е по-лош, отколкото самото страдание. Сърцето никога не страда, когато търси мечтите си, защото всеки миг на търсене е миг на среща с Бога и с Вечността.
    - Всеки миг на търсене е миг на среща - каза момчето на сърцето си. - Докато търсех съкровището си, всеки ден бе озарен от светлина, защото знаех, че всеки един момент е част от мечтата ми да го намеря. Докато търсех съкровището си, по пътя към него открих неща, които никога не съм си представял, че ще открия, ако не бях имал смелостта да опитам невъзможното за един пастир.
    Цял следобед след това сърцето му мълчеше. През нощта момчето спа спокойно, а когато се събуди, сърцето започна да му разказва истории за Всемирната душа. Каза, че всеки щастлив човек носи Бога в себе си и че щастието би могло да бъде открито в най-обикновената песъчинка от пустинята, за което бе споменал и Алхимикът. Защото песъчинката е миг от Сътворението и на Вселената са й били необходими милиарди години, за да я създаде.
    - Всеки човек на земята има свое съкровище, което го очаква - добави сърцето му. - Ние, сърцата, рядко споменаваме за тези съкровища, тъй като хората вече не искат да ги откриват. Говорим за съкровища само на децата. После оставяме животът да упъти всеки към собствената му съдба. Но, за съжаление, малко са тези, които следват начертания им път. Това всъщност е пътят на Личната легенда и на щастието. И тъй като хората мислят, че светът е пълен със заплахи, той наистина се изпълва с такива.
    Тогава ние, сърцата, започваме да говорим все по-тихо, ала никога не замлъкваме съвсем. И се молим думите ни да не бъдат чути: не искаме хората да страдат заради това, че не са послушали гласа на сърцето си.
    - А защо сърцата не съветват хората да не се отказват от мечтите си? - попита момчето Алхимика.
    - Защото в този случай сърцата страдат най-много. А те не обичат да страдат.
    От този ден нататък момчето започна да разбира сърцето си. Помоли го никога да не го изоставя. Помоли го също така всеки път, когато се отдалечи от мечтите си, сърцето да се свива в гърдите му и да дава знак за тревога. Момчето се закле, че винаги когато усети този знак, ще го следва.
    Вечерта разказа всичко това на Алхимика. И Алхимикът разбра, че сърцето на момчето се е върнало при Всемирната душа.
    - А сега какво трябва да направя? - попита момчето.
    - Продължавай да вървиш към Пирамидите - каза Алхимикът. - И внимавай за поличбите. Сърцето ти вече е готово да ти покаже съкровището.
    - Това ли е последното нещо, което оставаше да науча?
    - Не - отвърна Алхимикът. - Това, което остава да научиш, е следното: Преди да осъществи някоя наша мечта, Всемирната душа винаги ни подлага на изпита ние, за да прецени какво сме научили по пътя към целта. Тя прави това не защото е зла, а за да можем заедно с мечтата си да овладеем уроците, които сме научили, вървейки към нея. Именно в този момент повечето хора се отказват. Това е, което наричаме на езика на пустинята "да умреш от жажда, когато палмите вече са се появили на хоризонта".
    Всяко едно търсене винаги започва с Късмета на начинаещия. И винаги завършва с Изпитание за завоевателя.

     

Публикуване на коментар

<< Home