Народните танци

Танцувала съм 12 години народни танци, но доста бяха причините поради, които се наложи да спра. Въпреки това обаче никога не съм изпитвала особено удоволствие да гледам концерти по телевизията. Може би бих се загледала само в държавния ансамбъл "Филип Кутев" или ако играе някоя позната трупа. Но едно е да гледаш и друго - ти да си участника. А второто определено е по - вълнуващо. И до днес помня сценичните трески, които ме обхващаха, ако за първи път участвам в даден танц, хилядите Нови години и купоните, които си организирахме с групата, в която играех, трепетите и закачките по време на репетиции (там все пак срещнах първата си обич, която винаги ще помня, за разлика от други първи неща в живота на човек). Понякога ме домързяваше да отида на поредната тренировка, но започнех ли да играя нещо в мен непрекъснато подскачаше в ритъма на танца.

Днес включвайки Канал 1 попаднах на някакъв концерт и се загледах. Прави диагонали, прави редици, сихронна игра, изправена стойка, изключително добро присъствие на сцената, усмихнати и даващи всичко от себе си танцьори. Очевидно ансамбъла беше известен и доста добър, но така и не разбрах кой е, макар и да гледах докрай. Хореографията на спектакъла, защото то си беше истинско зрелище за мен беше много добра. Танците преливаха един в друг, дори станах свидетел на танц, в който самата аз съм играла и не издържах. Скочих и зарипах в хола пред телевизора. Това почти не се е случвало друг път! Даже по - късно като седнах на дивана кракът ми непрекъснато тактуваше, бях си усилила предаватела докрай и си тананиках. Нещо в мен обаче трепна, нещо българско и родно... Присетих се за годините, в които ходехме по концерти и турнета и редовно посещавахме кръчмите, за да тропнем по едно...не, ами по няколко хорца и си беше ужасно забавно. Сетих се за живота извън България и моите неориентирани амбиции в тази насока. Сетих се за много неща, които далеч, там някъде може би биха ми липсвали. А може би всичко идва от там, че където и да съм ходила, съм се чувствала ужасно сама. Не ме скапва толкова мисълта за България и това, че съм далеч от нея, а липсата на приятели нещо, което усетих за последно в Холандия и още се чудя как оживях. Това наистина беше голямо изпитание за мен!

Преди години открихме столичното заведение "Сите Българи" и до днес го посещаваме що годе редовно. Там често се събираме женска компания, с приятелки от ансамбъла, където играех предпоследно. Не помня някога да съм си изкарвала лошо. Изпивам огромно количество минерална вода и почти не ми остава време да комуникирам и да седна на масата, улисана от дългите хора. Даже не знам защо винаги си правя резервация, като първо не употребявам определеното място за сядане и второ там се чувствам като в къщи и всички се знаем, като едно голямо семейство. Винаги отивам спортно облечена, в удобно облекло за неуморни танци и най - вече с ниски обувки, здраво хванати за кракът ми, за да не излетят някъде :-) .

Та така както днес си седях пред телевизора звъннах на бързо два телефона, за да организирам среща в събота за танци на народите. Има малка вероятност този път да пробваме едно ново заведение - български национален ресторант "Витоша" на бул. "Витоша" в сърцето на София.