Страхът

Излезнах от спортния центъра, където тренирам тае бо в 21.25. До спирката имах около 5 мин. пеша, а там беше тъмно...Докато наближавах, рейса мина и сега на спирката беше и пусто. На раменете си носех сак, който поне от едната страна спираше вятъра, който духаше в косите и лицето ми. Беше ми леко хладно. Никога не бях чакала на тази спирка. До сега винаги ходех с колата, а миналия път след тренировка гаджето на Дария (инструкторката) ме докара до вкъщи. Докато чаках, улицата пресече един доста възрастен дядо, който приличаше на просяк, дрипльо или както искате там го наречете. Беше с три кучета и крещеше жално по тях, личеше си, че ги обичаше. Застана до мен на спирката, а кучетата яростно лаеха след всяка преминаваща кола. Хвана ме страх, отдръпнах се на страна, възрастния човек се премести до мен, и така няколко пъти, знам че не беше нарочно, просто ходеше след кучетата. Но в един момент му казах да разкара кучетата си, за да не ги разкарам аз по друг начин ( дори не знаех кой). Той говореше доста мило, жалко и някак дори тъжно с дрезгав глас, но съвсем не беше пиян. Носеше някакъв чувал, в който не знам какво съдбата му беше подарила в днешния ден. Той беше сам и вероятно единствената му утеха бяха кучетата, най - верните му приятели! Дали имаше и дом? Каза ми да обичам кучетата, за да обикна и хората. Замълчах... Той застана в единия ъгъл на спирката и започна да гали едно от кучетата, което наричаше "Черньо". Стана ми жал, помислих си: "...ами ако този дядо утре се разболее и вдигне висока температура, както аз когато наскоро бях болна от ангина и в наистина лошо състояние, кой ще се погрижи за него? Кой ще извика линейка ако е зле. Какво ли яде? С кой ли си говори? Как минава денят му изобщо?..." И продължавах да чакам...24 мин....минаваха доста коли, свиркаха и ме оглеждаха. На спирката нямаше дори и една лампа, тя сама по себе си вдъхваше страх, защото е разположена точно до една безлюдна поляна. Умирах от страх. Но нямаше какво да направя, трябваше да чакам. Ето това не харесвам в България, неосветените улици, многото бездомни кучета, страхът да се движим сами и спокойни в собствения си град...или се случва така, че чакаш превозно средство и идея нямаш кога ще дойде. Къде го има това, кажете? А не можеш да си купиш дори собствена кола и няма на кого да се обадиш, или има, но аз никога не бих го направила. Защото мъжете са...ако се обадиш да дойдат да те вземат, те вече те мислят за принцеса, за глезена и т.н., а теб просто те е страх..., а ако случайно го направят после цяла вечер мрънкат, как си ги вдигнала, а те тъкмо са гледали интересен мач. Говоря в общия случай, има и изключения!

Ето това е да си сам самичък в планетата, както все по - често се чувствам, колкото и да се опитвам да го крия. Искам да си купя mp3-ка, но не мога, искам и кола, но колкото и да работя скоро няма да стане. Ужасно ми е гадно, не искам да оставам сама в живота както този дядо на спирката днес. До този момент не знаех как бих отговорила на въпроса "От какво се страхуваш". Но сега осъзнавам - изпитвам страх от самотата, защото веднъж вече я изпитах в пълната й сила в Холандия и не искам пак да ми се случва. Не искам да съм сама, искам някой до себе си, но явно много искам, а може би не достатъчно...:-(. Много ме е страх.

Прибрах се вкъщи, но и тук дори няма кой да те напсува...